Выбрать главу

— Така си и мислех — каза Ингрид и спирайки се пред вратата на стаята, се обърна към Джоана — Благодаря ти, мамо!

В отговор Джоана я поглади по ръката. Никога не би се съгласила на такова нещо, ако Ингрид не я беше помолила. И понеже дъщеря й никога за нищо не я беше молила, тя като любяща майка не можеше да откаже. Историята на Емили Фостър събуди в душата на Джоана чувство на справедливост. Бракът бе нещо повече от подписи, положени върху къс хартия. Възмущаваше я мисълта, че роднините на Лайънъл искаха да изхвърлят Емили от собствения й дом — крайно лош късмет и несъвършенства в закона.

Ингрид отвори бързо вратата и двете видяха Емили Фостър, плачеща до постелята му. Лайънъл беше покрит с чаршаф и Ингрид размени пораженчески поглед с Джоана, докато и двете се приближаваха към леглото.

— Те са изключили апаратурата, когато се върнах във фермата, за да се погрижа за животните ни. Когато се върнах тук, сестрата ми каза, че майка му е дала съгласието си за това и е подписала необходимите документи. Тя знаеше, че аз не съм съгласна и въпреки всичко го е направила зад гърба ми! Той си отиде Ингрид! Отиде си! Дойдохте твърде късно! — и Емили отново захлипа.

Джоана бавно придърпа чаршафа надолу и хвана Лайънъл за ръката. Кожата му беше сива, ноктите — побелели, но в горната част на ръцете му се забелязваше лек намек за жива розова плът.

— Тялото му все още е топло. Те са го изключили… преди няколко минути, нали?

— Точно преди да влезете — потвърди Емили.

— Емили, майка ми е тук. Дойде, за да му помогне — внимателно каза Ингрид.

— Помня — подсмъркна Емили. — Здравейте, госпожо Бошан.

— Затвори вратата — инструктира дъщеря си Джоана, — пусни завесите и я изведи от тук.

Ингрид бързо изпълни всичко и двете с Емили се отправиха към вратата.

— Какво смятате да правите? Искам да кажа, че е мъртъв, нали? — възкликна внезапно Емили, поглеждайки ги със страх и объркване.

Ингрид и Джоана се спогледаха.

— Не е съвсем така. Дори при изключен апарат за изкуствено дишане сърцето на Лайънъл много слабо бие — просто пулсът му е толкова забавен, че е почти невъзможно да се улови — обясни Джоана, надявайки се, че съкрушената Емили ще се хване на тази малка лъжа в името на спасението му. Щеше да й бъде много трудно да признае пред нея, че смята да върне Лайънъл от света на мъртвите, понеже беше преминал отвъд преди няколко минути, не часове и връщането му назад беше напълно възможно.

Когато остана сама в стаята, Джоана хвана здраво студената ръка на мъртвия, затвори очи и пристъпи в мрака — в Царството на безплътните свободни души. В сумрака се виждаше пътечка, виеща се сред пясъците. Използвайки пръчицата си, за да освети пътя, Джоана видя, че Лайънъл вече е стигнал второто ниво — изкачваше върха на хълма към сребристата порта. Знаеше, че ако премине през нея, много трудно ще може да го върне назад, защото зад Царството на мъртвите лежеше границата на Ада.

Имаше нещо различно в този сумрак. Джоана усещаше как я заливат чувства на гняв и отчаяние, толкова силни и всепоглъщащи, каквито не беше изпитвала никога преди това.

— Лайънъл! Лайънъл! — извика тя името му. Искаше й се колкото се може по-бързо да излезе от тук.

Лайънъл Хорнинг се обърна. Беше облечен с всекидневното си облекло, изцапано с боя в различни цветове. Изглеждаше много сериозен, но когато я видя се усмихна.

— Госпожо Бошан, какво правите тук?

Джоана се изкачи до него и двамата се огледаха в мрака наоколо.

— Дошла съм, за да те отведа у дома.

— Аз съм мъртъв, нали? — попита той.

— Само от човешка гледна точка. Сърцето ти спря да бие — отвърна Джоана.

— Удавих ли се? Струва ми се, че помня вода навсякъде около мен.

— Да, потъна и се удави.

— Емили винаги казваше, че все някога океанът ще надделее над мен.

Джоана провери състоянието на душата му и откри следи от сребърна паяжина, омотана навсякъде. И понеже преди не беше я виждала, сега се разтревожи.

— Може би предпочиташ да останеш тук? — попита тя.

Лайънъл се огледа наоколо.

— Не мисля. Какво е това място?

— Мисли за него като за спирка, преди да стигнеш до крайната точка на пътуването си. Виждаш ли онази порта? Веднъж минал през нея, много трудно можеш да се върнеш назад.

— Как е Емили?

— Не е добре. Смятат да я изхвърлят от къщата.

— Зная, че са родителите ми! — простена Лайънъл. — Зная, че трябваше да я принудя да се омъжи за мен! Но тя е толкова упорита, нали знаете… — въздъхна той. — Не мога да я напусна, не мога да я оставя сама!