Дългото отсъствие на Бран Гарднър от местната социална сцена никак не влияеше на популярността му. На собственика на „Феър Хейвън“ му се прощаваха всякакви чудатости, а странностите в поведението му се забравяха след секунди. И разбира се, преобразяването на имението не предизвика никакви коментари. По време на възраждането си „Феър Хейвън“ дни наред остана тъмен и безжизнен, докато в едно ясно утро хората от града установиха, че колонадата на имението е напълно възстановена. След още неделя-две се появиха нови прозорци и покриви. Тук се криеше някаква тайна! Никой не си спомняше в имението да е работил строителен екип. Създаваше се усещане, че „Феър Хейвън“ сякаш е оживяла — изкъртват се старите дъски, сменят се покриви, стените са прясно боядисани — и всичко става без участието на хора.
И така, тържеството се състоя на 30-ти май, неделя, точно на Възпоменателния ден в чест на всички американци, мъже и жени, загинали във войните. Безусловно, няма нищо по-хубаво за отбелязване на начало на лятото в Норт Хемптън от празнуването на годеж в реновирано имение. Тенис кортовете проблясваха в далечината, представлението на океанските вълнички по повърхността на водната шир беше безпрецедентно, а масите преливаха от изискани ястия. Имаше охладени лобстери, огромни и тежки като топки за боулинг, блюда със сладка царевица, няколко килограма черен хайвер, разположен в микроскопични кристални купички със седефени лъжички (към деликатеса не се предлагаше нищо банално, като препечен хляб или сметанов крем, за да не се наруши истинския вкус на хайвера). Връхлетялата сутринта буря, придружена от дъжд, нанесе малки корекции. Спасявайки се от лошото време, гостите се преместиха в балната зала на къщата, оставяйки снежнобелите тенти пусти и самотни на ръба на скалата.
Тридесетгодишният Бран, умен, образован и най-важното неженен, а също така и невъобразимо богат, стана в действителност най-голямата риба в брачното езеро на Норт Хемптън. Но онова, което болшинството от хората не знаеха или не искаха да знаят за Бран, беше най-важното — той беше невероятно добър. Когато Фрея го срещна, бе сигурна, че той е най-добрият човек, който изобщо може да съществува. Усети го веднага — добротата струеше от него като сияние около светулка. Показа го и начинът, по който се погрижи за нея, по смущението и по заекването му… а когато се съвзе достатъчно, й донесе и питие. После през цялата вечер остана с нея, предпазвайки я от всякакви неприятности.
И сега Бран — висок и тъмнокос, облечен в спортно сако, което не му стоеше много добре, бродеше сред поканените и приемаше пожеланията на гостите с обичайната си срамежлива усмивка. Той не можеше да се нарече очарователен, ерудиран или остроумен. Не можеше да бъде причислен и към светския елит, към който принадлежаха представители на знатните фамилии, които обичаха да карат предизвикателно италианските си коли последен модел по малките уличките на Норт Хемптън. В действителност, за толкова богат наследник Бран беше тромав, срамежлив и имаше прилика с „Талантливият Мистър Рипли“1 — изглеждаше аутсайдер, а не център на елитния кръг в Норт Хемптън.
— Ето къде си! — Бран се усмихна, когато Фрея застана на пръсти, за да поправи папийонката му. Забеляза, че маншетите на ризата му малко са се намачкали и изцапали, а когато Бран я прегърна, усети слаба миризма на пот. Горкият! Знаеше с какъв ужас той очакваше този прием! Явно не се чувстваше добре сред многото хора. — Помислих, че съм те изгубил! Ти как си? Искаш ли да ти донеса нещо?
1
Талантливият Мистър Рипли (1999) — американски психотрилър, базиран върху книгата на Патриша Хайсмит.