— Нека сега бъдем тихи, Гили! Увери се, че никой не ни вижда — прошепна Джоана, когато тихо се промъкваха по моста към пустия плаж. Виждаха се някакви купчини, които в началото тя взе за сплетени корени. Но след като приближи, разбра, че това не са океански отпадъци, изхвърлени от вълните на брега. Плажът беше осеян с мъртвите тела на орли рибари. Хиляди мъртви птици! Върху перата им беше полепнала някаква особена лепкава субстанция, а клюновете им сякаш бяха изгорени. Изглеждаха по същия начин, както птиците, които намери на пясъка край дома си в началото на лятото. Така. Значи беше права. Трите мъртви птици бяха предупреждение и предчувствие за лоша поличба! Искаше й се да каже на дъщерите си „Нали ви казах!“, макар че това нямаше да й донесе облекчение. Сърцето на Джоана просто се обливаше в кръв при гледката на всичката тази смърт наоколо. Можеше да върне душите им назад, но телата им не ставаха за възкресяване.
Защо никой не каза нищо? Тя погледна към „Феър Хейвън“ — къщата, която беше точно на границата между двата свята и която предпазваше Норт Хемптън от света на мрака. Джоана беше тук, когато започна строежът й, и знаеше, че тя винаги е била празна. Затова се изненада много, когато пристигнаха семейство Гарднър. А може би те бяха много повече от това, за което се представяха?
Тя се огледа и забеляза големите пясъчни дюни, обграждащи къщата. Странно. Не си спомняше на острова да е имало толкова грамадни дюни. Когато се насочи към тях, усещането, че някой я наблюдава, не я напусна. Дюните приличаха на огромни мъже — високи хълмове с очи и носове, но когато се подпря на едната, между пръстите си почувства гранит, не пясък. Погледът й се отправи към хоризонта. И тогава го видя! Сребристото петно се беше преместило. То се плискаше около бреговете на остров Гарднър, обграждайки го като в сребърен пръстен.
Джоана бръкна в джоба си и извади чифт дебели кожени ръкавици, топлещи ръцете й през зимата, и коленичи до плискащите се вълни. Искаше да види какво има във водата.
Гарванът изграчи предупреждаващо и тя го успокои.
— Не се притеснявай! Направени са от змийска кожа — никаква отрова не може да проникне през тях — тя се премести върху купчината хлъзгави скали и потопи внимателно пръстите си в тъмната вода. Извади ги, разтърка полепналото по тях и ги обърна към светлината.
Учените все още нямаха обяснение за експлозията и не бяха успели да идентифицират токсичния материал, който се беше просмукал в океанската вода. Жителите на Норт Хемптън бяха посъветвани да продължават да се въздържат от плуването, риболова и консумацията на местна морска храна. Но най-лошото беше, че нито един експерт не можеше да каже кога ще започне почистването на района. Защото никой не беше сигурен какво точно е това.
Погледна пак към пръстите си, разглеждайки полепналата по тях течност. Изглеждаше хлъзгава, но когато стисна пръстите си, установи, че всъщност не е толкова течна. Структурата й бе зърниста и сякаш се състоеше от твърди, макар и малки крехки прозрачни кристали. Джоана усети, че й призлява. Това беше лош знак! Много лош знак! Едва сега разбра и защо самата тя толкова дълго отлагаше контакта си с това непознато вещество, като се опитваше да не обръща внимание на изтънялата граница между двата свята; на сивата тъма и на чувството на отчаяние и безпокойство, обхванали града. Спомни си думите на Ингрид, че жените в Норт Хемптън не могат да забременеят и че много от домашните им животни умират без видима причина.
Затова повдигна вълшебната си пръчка. Ограничението в магията й нямаше да издържи дълго, но щеше да попречи на отровата да се разпространи, макар и само за кратък период от време. Тя не може да се справи сама с настъпващата опасност, не притежаваше необходимите пълномощия за това. Трябваше й помощ. Дори и трите заедно нямаше да могат да се справят с тази заплаха. Свали бързо ръкавиците си и ги хвърли във водата. Вече имаше малка дупка на върха на единия пръст — точно там, където беше задържала тъмния кристал.
Глава двайсет и първа
Единственият начин да избегнеш изкушението
В петъчната нощ преди празничния уикенд за Деня на независимостта над водата все още тегнеше забрана. Туристите буквално изчезнаха от града, докато местните хора започнаха да празнуват. Музиката на Бон Джоуви тресеше бар „Норт Ин“ и макар че до полунощ имаше доста време, група момичета танцуваха между масите — тънките презрамки на потниците им се свличаха надолу, а плитките им дънки заплашваха да се смъкнат съвсем.