— Това мирише почти толкова хубаво, колкото ти — прошепна Килиан, потърквайки носа си във врата й, докато ръцете му обгърнаха талията й.
— Хей! — възмути се Фрея и се измъкна от прегръдката му, но без да прилага много усилия. — Долу ръцете! Имаш клиенти. Забрави ли, че щеше да ми помагаш? — продължи тя, наливайки коктейла в чаша за мартини. Опита се да си спомни дали добави вътре и корена от ветивер. И понеже не можа, добави още малко, просто за да е сигурна. След което постави пред Моли чашата, пълна с пенлива лилава течност.
— Ето, моля! Твоят „Неотразим“.
Оказа се, че Килиан действаше много умело, което изобщо не изненада Фрея. Работеха един до друг, смесваха напитки, трошаха лед, поддържаха настроението и се грижеха за усмивките на клиентите.
— Хайде, признай най-накрая, че ти липсвам — каза Килиан в паузата между сервирането на втория поднос с шотове на шумна компания от дами. — Искаш да ме накажеш с мълчанието си, нали? — въздъхна той, тъй като тя не отговори. — Не можеш вечно да ми се сърдиш за това, което се случи на годежа ти, нали? Или можеш? Колко отегчително! Значи няма да дойдеш на яхтата, така ли?
Фрея сметна, че е чула достатъчно.
— Килиан!
— Да, любов моя!
— О, моля те!
— Молиш ме за какво?
— Остави ме на мира!
— Не, няма.
— Няма ли?
Очите им се срещнаха и двамата сякаш отново се пренесоха в деня на годежа. Фрея не можеше да отрече безумното си влечение към него. Сякаш невидима сила я тласкаше към Килиан. Чувството й към него беше също толкова силно, колкото силна беше и любовта й към Бран. Спомни си за Бран и сърцето й едва не спря. Опита се. Толкова упорито се опита да устои на изкушението. В продължение на много дни се владееше толкова добре!
Килиан се наведе към Фрея, докосвайки с устни скулата й. В последния момент тя се обърна и забърза към другата страна на бара, докато пулсът отекваше в слепоочията й. Може би, ако усили музиката, ще заглуши вихъра от объркани емоции в душата си.
— Не се крий от мен — чу тя гласа на Килиан няколко минути по-късно в склада, където Сал държеше всякакви запаси. — Няма да те ухапя, обещавам! Подай ми онази бутилка „Мараскино“ с череши, моля.
Фрея сви рамене и повдигна ръце, сякаш искаше да каже „Предавам се!“ и му подаде бутилката. Пръстите му докоснаха нейните и тя усети как огънят между тях се разгаря с нова сила. Не смееше да го погледне, защото щеше да види отражението на същия този огън върху красивото му аристократично лице.
— Какво правиш? — попита тя, когато Килиан остави бутилката на рафта встрани и я прегърна.
— Ти прекрасно знаеш какво правя! — и започна да я целува, притиснал тялото си към нейното. Топлината от огъня направо ги погълна… Но какво прави?… И защо продължава?… Защо не може да спре?… Защо не може да каже и една дума в знак на протест?
— Фрея — въздъхна той. Гласът му беше нисък и музикален, сякаш инструментът, на който свиреше, беше тя. Обхвана лицето й в ръцете си и започна да я целува по лицето, по гърлото. Прегръдката им ставаше по плътна, целувките — страстни, нежни и нетърпеливи. Усещаше нарастващата му възбуда и се чувстваше като лакомство, топящо се на върха на езика му.
„Това е началото на края“, помисли си Фрея. Първият път беше грешка, случайност, импулсивно действие на млада и глупава девица. Този път трябваше да помисли…. Но вече се беше подала на чара му и бе отстъпила, Фрея нетърпеливо и с наслаждение отговори на целувките му и се хвърли с главата напред в потока от чувства.
Глава двайсет и втора
Дългият път към дома
Колкото и храброст да притежаваш, понякога не можеш да се пребориш сам с опасността. Затова, когато се върна вкъщи, Джоана, без да се бави се отправи направо към спалнята си и започна да приготвя багажа си. Нямаше представа как ще завърши пътуването или колко дълго ще продължи. Ясно беше само едно — разполагаше с ужасно малко време и с надеждата, че след толкова години раздяла той ще се съгласи да й помогне. В края на краищата и двамата носеха отговорност както за техния свят, така и за онези, останали от другата страна на моста.
Замисли се върху годините, през които живя тук. Беше й болно да признае, че семейство Бошан с цялата им история, гордост и магически умения не можеха да се похвалят с нищо, освен с един рушащ се дом и син в затвора. Джоана притежаваше стил и вкус, които, съчетани с манията й за промяна и подобрения в собствения й дом, подлагаха къщата на постоянни ремонти. Въпреки че притежаваше изискани украшения (особено се гордееше с чифт обици, украсени с редки перли, които носеше при особени случаи), тя се беше оказала неудачница за всички важни неща в живота. Подведе сина си и мъжа си. Не можа да спаси детето си, когато светът бе млад и не прости на съпруга си, когато същото сполетя и дъщерите й. Изминалите години не бяха преминали щастливо и тя беше твърдо решена да поправи това. Щеше да се постарае да поправи поне част от тази несправедливост.