Фрея леко се намръщи, но практическият опит й подсказваше, че Пам прибързва с изводите си. С поръчания коктейл, на Моли определено й е излязъл късметът в петък вечер. И навярно сега закусваше с новия си приятел. Фрея си спомни как тя самата прекара уикенда като в мъгла — смесване на напитки, работа и… Килиан.
Трите дни изминаха толкова бързо, че никой не знаеше къде е тя. Не се обади нито на Ингрид, нито на Джоана, нито дори им остави бележка (Не, че щяха да изпаднат в паника де — Фрея се прибираше и излизаше, когато решеше.)
— Моли винаги ми се обажда, за да каже къде е — продължи Пам. — Притеснявам се за нея!
Фрея си спомни онази нощ. Моли танцуваше върху масата, припявайки „Ти ме разтърсва цяла нощ“, очилата й се счупиха, защото ги настъпи, косата й беше пусната и дива, а тялото й се извиваше в ритъма на музиката. Такава я видяха и групата колежани, също подпийнали и развеселени, и започнаха да подвикват в знак на одобрение. Моли изглеждаше така, сякаш беше настъпил най-щастливият миг от живота й. По-късно Фрея я забеляза да се прегръща с едно от онези момчета. Толкова плътно се бяха притиснали един към друг, че не се виждаше къде свършва единият и къде започва другият.
Нямаше място за притеснения. Пам нямаше да може да го разбере, защото никога не беше изпитвала подобно нещо и не знаеше как се забавя или забързва времето, прекарано в обятията на любовник. Как ежедневието постепенно изчезва и животът ти започва да се върти около един човек, с когото искаш да си толкова дълго, колкото е възможно. Там, където цари любов и страст, времето не съществува. Но дори тогава, трябва да бъдеш нащрек.
Фрея взе фотографията.
— Ще поразпитам наоколо. Може някои да е видял с кого си е тръгнала Моли онази вечер. Но съм сигурна, че тя е добре. И най-вероятно ще се върне още този следобед.
Глава двайсет и четвърта
Ангелът на смъртта
Когато Ингрид пристигна в понеделник сутрин на работа, уведомителното писмо от кмета я чакаше сред останалата поща. Във връзка с ограничаването на средствата градският съвет отново беше съкратил бюджета на библиотеката, което означаваше, че работните часове също ще бъдат съкратени. Както се казва, търкаляха се надолу по склона с пълна сила. А нахалството на кмета нямаше край. Към писмото беше приложил молба, с която искаше Ингрид да подкрепи плана му за продажба на библиотеката пред градския съвет в края на лятото. Самодоволството му и нахалството му бяха абсолютно вбесяващи. Тя смачка писмото и го захвърли в далечния ъгъл на стаята.
Това беше отвратително начало на един ужасен ден. Единственото хубаво нещо беше, че Кейтлин се обади, за да каже, че е болна — така в крайна сметка нямаше да бъде принудена да слуша за всеки детайл от любовната й нощ с Мат. И понеже Ингрид не притежаваше способността на сестра си да заблуждава околните, колегите й бяха достатъчно разбрани, за да се държат по-надалеч. Не беше дори в състояние да се концентрира върху магическите си способности и затова помоли Хъдсън да съобщи на всички, които идваха при нея, да дойдат утре.
Ингрид се отправи към хранилището и отново се зае с разглеждането на загадъчните символи върху плановете на „Феър Хейвън“, които донесе Килиан. Все още чакаше да получи информация от човека, на когото ги беше изпратила по електронната поща. Разглеждайки и другите чертежи, тя откри още символи, чието значение все още си оставаше загадка. Дори се консултира с един от архитектите, който често посещаваше библиотеката — просто, за да се увери, че това не е някакъв ключ, използван отдавна и сега вече забравен. Архитектът само потвърди догадката й, като сподели, че никога не е виждал подобно нещо.
Остави настрана единия чертеж и тогава чу от библиотеката ясен женски глас да произнася настоятелно:
— Съжалявам, но тя трябва да се срещне с мен.
Няколко минути по-късно, Хъдсън влезе при нея с объркан вид, изумени очи и с подозрително спокоен глас й съобщи:
— Трябва да се видиш с нея. — И бързо излезе от стаята. След секунда красива, русокоса девойка пристъпи вътре. Увереността и достойнството, с което го направи, накараха Ингрид моментално да се приготви за отбрана.
Посетителката й бе на около осемнадесет години, със студени зелени очи и дълга права платиненоруса коса, която красиво падаше върху гърба й. Излъчваше власт, сила и богатство, което обкръжаваше онези, които имаха много високи привилегии. Ингрид веднага забеляза, че в тази девойка няма нищо обикновено, защото беше една от Падналите — с аристократичен произход, обезпечен със „синя кръв“; безсмъртен вампир, едно от изгубените деца на Всевишния.