— Добре съм, всичко е наред! — отвърна му тя с усмивка, чувствайки, че пърхането на пеперудените крилца в корема й затихва.
— Това е добре. — Бран я целуна по челото с меките си и топли устни. — Много ще ми липсваш — продължи той, нервно въртейки пръстена с монограм, който носеше на дясната си ръка. Това беше един от лошите му навици, нещо като тик, и Фрея стисна ръката му, стараейки се да го успокои. На следващия ден Бран трябваше да пътува за Копенхаген по семейни дела, касаещи „Фонд Гарднър“ — некомерсиална организация, занимаваща се с разпределянето на хуманитарна помощ във всички страни. Заради осъществяването на този проект Бран трябваше да замине за цялото лято. Вероятно точно поради това Фрея се чувстваше много нервна. Изобщо не искаше да се разделят и то тъкмо сега, когато се бяха открили един друг.
Когато се срещнаха онзи първи път, Бран дори не я покани на среща. В началото такъв развой на събитията малко я раздразни, но Фрея бързо съобрази, че Бран е доста скромен и изобщо не допуска, че тя може да е заинтересувана от него. На следващата вечер обаче той се появи в бара по време на нейната смяна, на по-следващата вечер — също, а след това се превърна в постоянен клиент на заведението. Така Бран започна да идва всеки ден и да я гледа мълчаливо с големите си кафяви очи, пълни с неизказан копнеж. Накрая самата тя трябваше да го покани на среща. И в този момент разбра, че ако трябва да чака той да вземе инициативата, нещата дори нямаше да помръднат. И беше права. Четири седмици по-късно те бяха сгодени и това бе най-щастливият ден в живота й!
Но така ли беше в действителност?
Отново той. Проблемът. Не, не Бран. Той нямаше нищо общо. Той беше чудесен и тя бе обещала да го обича вечно. Току-що го видя как потъна в тълпата, но не и преди да успее да види, че Бран разговаря с майка й. Тъмнокосата му глава бе наведена към белокосата на Джоана и отстрани изглеждаха като най-добри приятели.
Не, той не е проблемът.
Проблемът беше младежът, който я гледаше от другия край на залата. Фрея усещаше очите му върху себе си като физическа ласка. Килиан Гарднър. По-малкият брат на Бран. Двадесет и четири годишният Килиан я гледаше така, сякаш беше обявена на търг. И той ясно даваше да се разбере, че би платил много повече от исканата цена.
Килиан неотдавна се върна у дома след дълъг престой в чужбина. Бран беше споделил с Фрея, че не е виждал брат си в продължение на много години, защото той постоянно обикалял по света. Тя дори не запомни откъде пристига сега той — от Австралия ли беше, или пък от Аляска? Единственото нещо, което имаше значение е, че когато се запознаха, Килиан така я погледна с удивителните си синьо-зелени очи, че по гърба й пробяга тръпка. Да, той безспорно беше красив. Удивителните му очи бяха заобиколени от дълги и тъмни мигли, макар че чертите му притежаваха известна острота, дължащи се на орловия нос и квадратната брадичка. Изглеждаше така, сякаш винаги с готов за снимка — мрачен и замислен, с цигара в края на устните — също като киногерой от френските „ню уейв“ филми, ползващи се с невероятен успех сред жените.
Беше съвършено благ и възпитан, прегръщайки я като своя сестра. И в нейна чест трябваше да отбележи, че върху лицето й не се отрази дори капка от това невероятно смущение, което изпитваше в тези минути. Със скромна усмивка му позволи да я целуне по бузата, след което по време на коктейла го въвлече в обичайния светски разговор за хладното време, за предполагаемата дата за сватбата и дали харесва Норт Хемптън. Макар че всъщност не помнеше ясно за какво точно са говорили. Вероятно изобщо не е слушала и отговорите му — толкова бе запленена от звука на гласа му — равен и монотонен, като на диджей в нощен клуб. После някой от присъстващите привлече вниманието на Килиан и Фрея най-накрая остана сама. И точно тогава започнаха да се случват малките, но ужасно неприятни неща.
Фрея не си намираше място. Просто като някакъв сърбеж, който не може да бъде достигнат, не може да бъде почесан или успокоен. Имаше усещането, че се намира в огън и че във всеки един момент може да се възпламени и от нея да не остане нищо друго, освен купчинка пепел и диаманти. „Престани да го зяпаш — повтаряше си тя. — Това е безумие, още една от глупавите ти измислици. Дори е по-лошо от онзи случай, когато ти проблясна идеята да съживиш плъх“. За което тогава, разбира се, получи едно конско от майка си — първо, за тази нейна постъпка биха узнали членовете на Съвета, и второ, едва ли някой щеше да иска за домашен любимец плъх зомби. Трябва й свеж въздух, трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух. А после, сякаш нищо не се е случило, ще се върне при гостите. Фрея се плъзна покрай вазата с кичести розови рози, опитвайки се да задуши емоциите си и вдишвайки от аромата им. Но цветята не помогнаха. Тя все още отчетливо можеше да почувства силата на желанието му.