— Между другото, Кейтлин смята, че той е излъгал. И че в живота му има друга жена. Помниш ли концерта? И нощта, която трябваше да стане най-щастливата в живота им? Още тогава й е обяснил, че иска да почакат и се надява на друг момент, който да остане особено запомнящ се за тях. И тогава е предложил да отидат в Мартас Винярд. Но го е отменил — продължаваше Табита.
— Значи… те не са… — и Ингрид дори леко се наклони напред.
— Не, не са! — намеси се Хъдсън разочаровано. — Изглежда, че в нашия офис аз съм единственият, на когото му върви в това отношение, тъй като Таб се страхува „да не навреди на бебето“. А и моят Скот не ми се сърди за забележката, която му направих преди няколко дни, че не успява дори да си свали боксерките.
— Ако питате мен, Кейтлин и Мат изобщо не си подхождаха — сподели Таби, поглаждайки корема си, който леко беше започнал да се закръгля.
— Ш-ш-шт! Връща се! — предупреди ги Хъдсън. Ингрид се престори на вглъбена в чертежите, докато останалите се върнаха зад компютрите си.
И внезапно денят за Ингрид се оказа много по-светъл. Жените, дошли при нея през обедната й почивка за съвети, получиха различни амулети. Тя не само избави всяка от болките и тревогите й ами едва ли не ги облъчи с радост и весело настроение. Нещо, което липсваше в магиите й до сега. Амулетите й имаха аромат на орлови нокти, заклинанията й сякаш искряха в злато, а всеки възел бе перфектен, като безценно произведение на изкуството.
— И това, ако не е Малката Мери Саншайн24 — подразни я Хъдсън. — А тази сутрин изглеждаше така, сякаш беше готова да пиеш отвара от бучиниш и да приключиш сметките си с живота.
— Тихо — отвърна Ингрид. — Дори нямам представа за какво говориш! — Опита се да запази сериозното си изражение и се върна на бюрото си. Компютърът й сигнализираше за получено съобщение.
„Мисля, че зная какво е означено със символите от чертежите и какво означават те.“
„?“
„Но първо имам нужда да направиш нещо за мен.“
„?“
„Можеш ли да отидеш във «Феър Хейвън»? Вътре в къщата?“
Ингрид се поколеба, но след няколко минути изпрати кратък и ясен отговор:
Да.
Глава двайсет и седма
Сърдечна мъка
Норт Хемптън все още кипеше, обсъждайки новината за изчезването на Моли Ланкастър, когато от кабинета на кмета обявиха, че днес Тод Хатчинсън не се е появявал в офиса си и никой не знае къде е. Излязъл е от дома си към полунощ, без да съобщи къде отива както на съпругата си, така и на колегите си. След океанската експлозия и загадъчното изчезване на Моли напрежението в града се усили. Започна да се носи мълвата, че Норт Хемптън е прокълнат и че вече не е онзи красив и идиличен малък град, който е бил някога.
Вкъщи, проследявайки напрегнатия репортаж по местния канал, Фрея изключи телевизора и се замисли. Новините бяха лоши. А времето, когато трябваше да вземе Тайлър от училище наближаваше. Облече палтото си и взе ключовете на колата. Хм, първо Моли, а сега и кметът… Какво става? Такива престъпления никога не са се случвали в това градче, с изключение на нападението над семейство Татчър. Фрея се опита да си спомни кога за последен път видя Тод. Той обичаше да идва в бара, но от няколко седмици не се беше появявал. Най-вероятно заради онова „възелче за вярност“, което съпругата му Корки получи от Ингрид. Не че Тод принадлежеше към онзи тип мъже, които се определяха като женкари. Беше достигнал твърде далеч в кариерата си, за да направи някаква глупава стъпка.
Фрея се умори да се шляе безцелно из къщата и новината за изчезването на кмета я разстрои още повече. Беше позабравила колко скучен е животът без бара — без работата в него, без шума и глъчката на хората, с които спираш да поговориш и напитките, които им сервираш. А и доброто настроение на Ингрид малко по малко се връщаше. Колкото до Оскар, грифонът изобщо не помагаше — той също не беше в настроение, ако стопанката му бе раздразнена. Търпението беше чуждо за Фрея, когато Оскар я кълвеше с острия си клюн, ако Ингрид забравеше да купи от любимите му котешки консерви. А и той толкова много обичаше този оранжев буламач, че Фрея изобщо нямаше да се изненада, ако един ден клюнът му се оцвети в оранжево.
Къщата изглеждаше по-пуста от обикновено. Джоана още не се беше върнала от загадъчното си пътуване. Замина, обзета от някакъв порив веднага след празниците. Ингрид я беше изпратила, но тя също не знаеше причините за внезапното й заминаване. Единственото ясно беше, че Джоана отново им е дала вълшебните пръчки, макар че Фрея не виждаше голяма полза от своята. Въпреки всичко, хубаво беше да си я получи обратно, защото беше забравила колко е приятно да я докосва и колко силна се усеща, държейки я в ръка.