Стигна до училището и тръгна по алеята към малката вила, където се помещаваше подготвителният клас. Тайлър играеше със строителя, когато я видя. Нацупи устни, поглеждайки неодобрително Фрея и попита:
— Къде е Лала? — и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Хайде да тръгваме, Тай. Знаеш, че тя все още не се е върнала! — Малкото момче реагираше много остро на отсъствието на Джоана. Например вчера, когато я видя, започна да се съпротивлява и яростно да крещи:
— Не искам да си ходя с теб! Искам с Лала!
— О, миличък, нека да тръгваме! — отвърна Фрея, стараейки се да не губи търпението си към детето. Тя също беше разстроена и тревожна и не искаше да предава чувствата си на него. Преминаха през портата и стигнаха до колата. Докато Фрея закопчаваше предпазните колани на детската седалка върху гърдите му, Тайлър я попита с подозрение:
— А ти какво можеш да правиш?
— Какво имаш предвид?
— Лала може да накара самолетите ми да летят! Като истинските — отвърна той с обвинителен тон.
Фрея знаеше, че Джоана използваше магията си пред детето, но за нея беше много изненадващо да го чуе, изречено толкова небрежно от Тайлър. Тяхната майка явно нямаше никакви задръжки в общуването си с него. Фрея добре помнеше детството си, в което не влизаше изобилие от печени вкуснотии и говорещи плюшени играчки. Основно имаше спомен за това, как Джоана постоянно си мърмори колко е трудно да се отглеждат деца.
Огледа се наоколо, за да се увери, че няма никой друг.
— Е, аз мога да правя това — за малко се превърна в черна котка, а след това отново прие човешкия си образ.
Тайлър силно се разсмя, след което веднага се закашля. Когато свали ръчичката от устата си, Фрея видя върху нея петно от зеленикава маса с големината на монета. Когато се прибраха, Тайлър се закашля отново и тя попита Грациела дали с детето всичко е наред.
— Да — отвърна майката. — Лекарят му изписа антибиотик.
— Трябва да изкараме един курс на лечение. Надяваме се след седмица-две всичко да е наред.
— Той наистина изглежда здрав, само тази странна кашлица… — отвърна Фрея, усещайки първия порив на тревога и страх. Джоана не беше единствената в семейството им, която успя да обикне момченцето. — Всичко ще бъде наред! — обърна се тя към Грациела, като се чудеше кого всъщност успокоява — нея или себе си?
Бран й се обади по-късно вечерта. С извинение, че не е можал да отговори на повикването й заради постоянното придвижване от едно място на друго и че поради часовата разлика, връзката била затруднена.
— Как е моето момиче?
— Скучае по теб! — отвърна Фрея, усещайки стягане в гърдите си. — Кога ще се прибереш? Кога ще се върнеш при мен?
— Скоро, обещавам. — Къде е той сега? В кой град? В коя държава? Вече не можеше да проследи пътя му. Той просто бе… някъде. В края на разговора настъпи дълга тишина и Фрея се разтревожи — Бран, там ли си?
— Да, извинявай — чу тя гласа му пак. — Трябваше да върна важен документ. Което ми напомни, че майка ми иска да разбере дали имаш някакви възражения по програмата на сватбения план, която ти е изпратила миналата седмица?
Фрея изобщо не се беше сещала за него и с удивление осъзна, че всъщност го е забравила. Разбира се, сватбената церемония ще бъде по всички правила — бяла рокля, петстотин гости, оркестър и така нататък.
— Кажи й, че може да прави всичко така, както го е решила — цветята, гостите, храната. И да не забрави да покани семейството ми и разбира се Сал и Кристи. Изобщо, може да прави всичко, каквото си иска.
— И не си разтревожена? — попита я Бран. — Това си е направо новост. За младоженка, искам да кажа.
Да, тя нали ще бъде булката. Думата й причини такава болка, сякаш някой заби нож в гърдите й и по най-бруталния начин го завъртя. За момент Фрея остана безмълвна.
— Хей… скъпа, какво стана? Плачеш ли?
— Не… — тя поклати в отрицание глава, макар че Бран не можеше да я види. — Няма нищо.
— Кажи ми, скъпа… нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко?
Фрея отново поклати глава и замълча. Сълзите започнаха да се стичат по страните й.
— Знаеш, че те обичам, нали? — Гласът на Бран стана напрегнат и леко нервен. — Че каквото и да се случи, винаги ще те обичам, Фрея! Винаги!
— Да, знам — прошепна тя. — И аз винаги ще те обичам! — и затвори телефона.
Сърцето й биеше като лудо в гърдите. Нима Бран щеше да продължи да я обича, ако знае какво прави тя? Или разбереше какво беше направила? Щеше ли да я приеме такава, каквато е в действителност? И ще може ли Фрея да му бъде вярна? Моногамията не беше в характера й и затова сега се чудеше защо даде съгласието си за тази сватба, за този брак?