Част от врата. Не се виждаха панти или дръжка, но Ингрид разпозна формата веднага. Напуканото дърво издаваше слаб аромат на смола. Когато вдъхна чистия му аромат, се пренесе в дълбокото минало.
Мислите й бяха насочени към забравено място, което се възприемаше по скоро като легенда или измислица, отколкото действителност. Спомни си какво каза на младата вампирка. Ти самата си мит! Но те всички бяха тук — живееха, дишаха и се разхождаха в средния свят така, както го правеха и хората в техния. Едновременно си приличаха и се различаваха от тях.
Ингрид докосна нежно боровото дърво, след което отново взе чертежа. Вратата стигаше от пода до тавана, цялата обвита в сложен дизайн. Имаше и инструкции за майстора, който трябваше да я изработи — щеше да му отнеме години, за да изобрази отделните форми върху дървото. А орнаментът, който сега видя, съвпадаше с малките декоративни форми около всеки от „ключовете“.
Направи няколко снимки с телефона си, след което ги изпрати на адреса на своя помощник.
„Виждаш ли това, което виждам и аз?“
„Да. Подозирах, че е това.“
„Какво е?“
„Не сега. Ще ти обясня по-късно. Първо се махни оттам.“
Ингрид замахна с вълшебната си пръчка и промърмори заклинанието, което мигновено възстанови стената. Не беше толкова изкусна, колкото Джоана във възстановяването на първоначалния вид на нещата, но вълшебната пръчка помогна. Тъкмо свърши, когато дочу стъпки, които бързо приближаваха. Прие образа на Оскар и излетя през прозореца точно в секундата, в която Килиан Гарднър влезе в празната бална зала.
— Има ли някой тук? — извика той. — Чух, че има някой! Покажи се!
Ингрид отлетя, но сърцето й продължи да тупти забързано в гърдите. Беше толкова близо. Каква беше онази врата и накъде водеше? Подмина острова, мислейки си за Забраната, от чието налагане семейството й страдаше в продължение на хилядолетия. За разрушения мост между световете и за изчезналия си брат… Какво имаше зад онази врата? Нейният помощник знаеше. Значи, тя също щеше да го открие. Скоро.
Глава двайсет и девета
Съпруг и съпруга
За последен път Джоана посети университета в Западен Кънектикът преди много години, когато Ингрид се дипломираше. Само на няколко часа път от Норт Хемптън, в онзи ден разпръснатите сгради на колежа изглеждаха празнично — със сини развети ленти над централната сграда. Дворът беше пълен с випускници със зачервени страни, облечени в черни мантии и с четириъгълни шапки на главите, които размахваха червени пръчици, украсени с ленти с цветовете на университета. О, беше толкова горда в този ден! И нервна, разбира се, от мисълта за срещата със съпруга си, който за щастие се държа на разстояние. Ако Ингрид разбереше, че учи в същия университет, в който преподава баща й, щеше да я намрази за това, че не й го е казала. Затова Джоана принуди съпруга си да си вземе четиригодишна отпуска, докато дъщеря им не завършеше университета.
Премина по пътеката между готическите сгради. Всичко изглеждаше така, както и преди — варовик и бръшлян.
— Извинете — обърна се тя към първия срещнат младеж. — Бихте ли ми помогнали да намеря професор Бошан?
Само защото не беше говорила със съпруга си през по-голямата част от века, не означаваше, че не знае какво се е случило с него, когато е далеч от нея. Следеше го постоянно още от момента на тяхната раздяла. А това никак не беше трудно. Знаеше, че прекарва по-голяма част от времето си покрай брега на океана, но когато работата замря, той се отказа от риболова и се отдаде на работата си на университетски професор. Преподаваше тук вече доста години и беше цяло чудо, че никой не е забелязал колко е стар всъщност. Най-вероятно и той използваше същото заклинание като нейното, когато се засели за постоянно с дъщерите си в Норт Хемптън. Това им даваше спокойствие, а и така не предизвикваха любопитството на съседите си.