Джоана лесно намери кабинета на съпруга си, но асистентът му вежливо й съобщи, че професорът не идва тук всеки ден. И после я посъветва да го посети в дома му, който се оказа в близост до университетското градче. След няколко минути тя намери скромната, добре изглеждаща сграда. Портиерът веднага й отвори вратата, след като Джоана се представи като съпругата на професора. Апартаментът му беше на първия етаж.
— Ехо, има ли някой вкъщи? Аз съм, Джо.
Почука на вратата, преди да я отвори, но забеляза, че е открехната. Пристъпи навътре. Беше малка, едностайна квартира и Джоана се изненада от това, което видя. Малката стая повече приличаше на монашеска килия. Имаше легло, върху което лежаха сгънати одеяла. В отсрещния ъгъл — хладилник с размерите на шкаф, а до прозореца стоеше бюро, върху което имаше само няколко фотографии — снимка на Ингрид от завършването на университета, вероятно тайно направена от него, и друга на Фрея от времето, когато снимката й често се появяваше върху обложките на списанията, когато живееше в Ню Йорк. Джоана почувства пристъп на тъга и съжаление.
А някога бяха толкова щастливи! Истински щастливи в брак, който беше далеч от идеалния — вечно спореха един с друг, както го правеха всички нормални двойки. Имаше остри пререкания, пристъпи на гняв и буен темперамент. Той не беше от търпеливите, а тя беше също толкова упорита, колкото него. И ако не беше онзи проклет съдебен процес, най-вероятно все още щяха да бъдат заедно. Ако той само беше изпълнил молбата й, може би сега нещата щяха да бъдат съвсем различни… „Но защо мисля за това сега?“ — запита се Джоана. И двамата не можеха да направят нищо, което би могло да спре онова, което се случи. Нищо не можеше да заличи момента, когато мостът се разруши и те се оказаха в капан по средата между двата свята. А за да останат тук, трябваше да следват законите на обитателите му, без право да се намесват в земните дела.
Джоана свали палтото си и седна на леглото. Гили моментално се настани на рамото й. Щеше да чака съпруга си да се прибере вкъщи толкова дълго, колкото се налагаше.
След няколко часа, през които задряма, дочу в просъница, че вратата бавно се отваря.
— Норман? — попита тя. — Ти ли си?
Глава трийсета
Първият камък
На следващия ден Ингрид постоянно мислеше за тайната врата, която откри в балната зала на „Феър Хейвън“. Едва пристигна на работа и веднага изпрати съобщение на адреса, който беше наизустила. Изненада я снощното прекъсване на връзката и днес с нетърпение очакваше новините. Обикновено отговорът се получаваше на минутата, а вече измина цял час без отговор.
„Как си? Какво още успя да разбереш?“
Натисна бутона за изпращане и зачака. Екранът остана безмълвен. Реши да се върне към обработката на останалата част от чертежите на къщата семейство Гарднър и да ги подготви за обработка. Преди няколко дни хареса красиви дървени рамки, които се оказаха много по-евтини от онези, които използваха миналата година. И понеже сега в библиотеката се налагаха икономии, всяка спестена монета беше от полза. Странно! Чекмеджето, където обикновено държеше чертежите, се оказа празно. Ясно помнеше как вчера, след като се върна в библиотеката, прибра основния план на имението в папката при останалите и ги затвори отново в чекмеджето. Може би някои ги е преместил в конферентната зала? Не. И там нямаше нищо.
Сърцето на Ингрид се сви от лошо предчувствие. Побърза към компютъра си и започна да изпраща съобщение след съобщение на същия адрес:
„Привет, върна ли се вече?“
„Ехо…“
„Ако си там, моля те отговори.“
Видя, че съобщенията й се трупат едно след друго и отново никакъв отговор. Написа и последното:
„Случи се нещо неприятно. Чертежите изчезнаха, не мога да ги намеря.“
— Да си местил случайно чертежите ми? — попита тя Хъдсън, натискайки бутона за изпращане. — Нали знаеш, онези на „Феър Хейвън“, които приготвях за изложбата?
Хъдсън вдигна глава от компютъра си и свали слушалките от ушите си. Прокашля се и отвърна:
— Не. Не съм ги докосвал дори. Може би Таби знае нещо?
Табита също не знаеше, както и Кейтлин, която се върна на работа след грипното си заболяване. Както винаги, преди да си тръгне вчера вечерта, Хъдсън заключи вратата и активира алармата. Дотук нищо притеснително — алармата не се беше активирала и освен изчезналите чертежи нищо друго не липсваше. Не че в библиотеката имаше някакви ценности.
Ингрид се обади и разпита дори фирмата, която почистваше библиотеката. Предишната нощ те също не бяха забелязали нещо необикновено. Върна се в склада и отново провери чекмеджето — пак празно! Провери пощата си. Отново нямаше отговор. Чертежите бяха изчезнали, а помощникът й беше неоткриваем. Остана да провери още една нишка. Вдигна телефона и набра номера на Килиан Гарднър.