— Ало — дочу тя съненият му глас.
— Килиан… здравей. Аз съм Ингрид Бошан.
— Здравей, Ингрид — изглежда той още не можеше да се разсъни. — Какво мога да направя за теб?
— Събудих ли те? Извинявай, Килиан, но понеже вече е ден и… — тя се почувства неудобно и спря.
— … И ти искаш да ме питаш за? — отвърна той дружелюбно.
— Извинявай, беше глупава забележка от моя страна. Денят беше напрегнат и аз… Обаждам ти се за чертежите на „Феър Хейвън“, които ми донесе. Съществува ли някаква вероятност да си си ги взел обратно?
— Защо да ги вземам? — този път гласът му прозвуча по-бодро. — Аз сам ти ги дадох. Нещо е станало с тях ли?
— Не, не… Не се тревожи — Ингрид поклати глава енергично, сякаш Килиан можеше да я види. Нямаше нужда да всява паника. — Мисля, че някой от колегите ми ги е преместил на друго място. Извинявай, че те обезпокоих.
— Нека това не те притеснява — отвърна Килиан.
Ингрид затвори. Сърцето й радостно се разтуптя. Сканираните файлове! Та нали беше сканирала всички чертежи — лист по лист и ги бе запазила в компютъра си. Всички тези „ключове“ и скрити символи трябва да са тук. Започна да търси и след малко започнаха да я обземат все по-лоши предчувствия. Всички сканирани чертежи също бяха изчезнали!
Ингрид се опита да остане спокойна. Кой би откраднал чертежите? И кой би изтрил всички файлове от нейния компютър? И защо? Въпросите, които си задаваше бяха прекъснати от Хъдсън, който буквално влетя в стаята. Вратовръзката му бе развързана и изглеждаше доста разрошен.
— Мисля, че трябва да дойдеш в читалнята. Всичко изглежда така, сякаш Корки Хатчинсън внезапно си е загубила ума.
Ингрид последва Хъдсън до читалнята, където на мястото за връщане на книги завари подпряна известната репортерка. Тя имаше безумен вид, а облеклото й — горница на пижама и увиснало долнище — изключително точно отговаряха на истеричното й състояние. Още щом я видя, Корки насочи към нея пръст, лакиран в яркочервено и се разкрещя:
— За всичко е виновна тя!
— Какво става? — попита Ингрид. Библиотеката беше пълна с майки с деца, тийнейджъри, вечно струпани около компютрите, и редовни читатели около рафтовете със списания. Мат Нобъл, който тъкмо влизаше, носейки книги за връщане, се втурна да й помогне.
— Тя е виновна! Тя го направи! — продължи да крещи Корки. — Накара ме… да сложа този възел под възглавницата на Тод! И той не можеше да спи… държеше се странно… Тя му направи нещо!
— Корки, успокой се! За какво говориш? — приближи се Мат и обгърна раменете на крещящата жена, която сякаш всеки момент щеше да се нахвърли на Ингрид.
— Тя е вещица! Тя го направи! Тя направи така, че това да се случи! С черната си магия и глупавите си възли! — продължаваше да крещи Корки.
— Много съжалявам… но моите възли нямат такова влияние — отвърна Ингрид и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше, но тя се опитваше да запази спокойствие.
Мат я погледна въпросително.
— Почакай малко… За какво говори тя? Какво отношение има това към черната магия?
— Тод се обеси! И е завързал същия възел като този! — едва ли не изсъска Корки, държейки кафявия възел, който Ингрид й беше дала преди месец.
— Какво става? — попита Ингрид, поглеждайки към Хъдсън с молба за помощ. Хората започнаха да се събират около тях, гледайки я с любопитство и страх. Проблесна спомен от миналото, когато тълпата я беше притиснала на площада в една друга чудесна сутрин. И я бяха притиснали точно така, както сега в библиотеката.
— Сякаш не знаеш? Намериха тялото му тази сутрин! Тод се е обесил! В някакъв долнопробен хотел на шосе 27! — извика Корки.
Ингрид ахна.
— Вярно ли е? — попита тя Мат.
Той кимна утвърдително.
— От хотела са се обадили на 911 тази сутрин. Полицаите все още са там — след което се обърна към Корки. — Хайде, успокой се! Нека да те съпроводя до управлението. — Мат погледна Ингрид с дълъг, изразителен поглед и поведе журналистката към изхода.
— Господи… ама че луда! — подхвърли Хъдсън, тръгвайки към вратата. Забеляза, че в библиотеката някои я гледаха скептично, а други с открита враждебност. — Добре ли си?
Ингрид кимна, въпреки че не беше вярно. Първо, бяха изчезнали чертежите на „Феър Хейвън“, след това спряха да идват отговори от този, който беше разгадал единия „ключ“, а сега я обвиняваха в… какво? Дори не разбра в какво точно, но не можеше да се отърси от думите и обвиненията на Корки.