По дяволите, трябваше ли този мъж да бъде толкова привлекателен? Фрея смяташе, че е имунизирана срещу подобни неща. Но Килиан е като клише, което се описва като висок, тъмен и неотразим. Тя мразеше наперени, арогантни типове, уверени, че жените съществуват единствено и само, за да удовлетворяват сексуалните им желания и потребности. И Килиан принадлежеше към най-лошите разновидности на тези типове. Той яздеше своя „Харлей“ напред и назад с коса, разрешена и летяща зад гърба му. И очи, в които тлееше огънчето на съблазнението — немислими и завладяващи, от които не можеш да се откъснеш просто ей така. Но в тях имаше и още нещо — интелигентност и разбиране. На Фрея й се струваше, че когато Килиан я гледа, знаеше коя е тя и на какво прилича — вещица, богиня. Същество, което не принадлежи на този свят, но също така е и неотделимо от реалността. Жена, която не само трябва да бъде обичана, но от която трябва да се опасяват и която трябва да боготворят.
Фрея отмести очи от вазата и откри, че Килиан все още гледа към нея. Сякаш през цялото време е очаквал точно този миг. Продължавайки да я наблюдава, той й кимна с глава, насочвайки се към близката врата. Наистина ли? Точно тук? Сега? В дамската тоалетна? Това беше поредното клише, подобно на неговия „Харлей“ и поведението му на „лошо момче“! И тя наистина ли възнамеряваше да влезе в дамската тоалетна с друг мъж — братът на своя жених, за бога, и то точно на годежа си?
Да, щеше да го направи. Фрея вървеше като зашеметена към мястото на срещата, след което затвори вратата зад гърба си и зачака. В огледалото видя лицето си — зачервено и сияещо. Беше щастлива, екзалтирана и толкова развълнувана, че не знаеше какво да прави със самата себе си. Къде е той? Нима я караше да чака? Килиан Гарднър изглежда знаеше какво да прави с безсрамните жени.
Дръжката на вратата безшумно се завъртя и той се плъзна вътре — леко и гладко като нож, разрязващ масло, и моментално заключи след себе си. Устните му се извиха в хищната усмивка на победител.
— Ела тук! — прошепна Фрея. Тя беше направила своя избор и не искаше да чака нито секунда повече.
И в този момент в средата на залата кичестите розови рози във вазата избухнаха в пламъци.
Глава втора
Селска мишка
Стара мома. Неудачница. Презряла круша. Ингрид Бошан знаеше мнението на околните за нея. Много пъти беше ставала свидетел как хората, навели глави един към друг си шепнат, прикрили уста с ръка. Особено когато тя минаваше през читалнята на библиотеката, връщайки книгите по местата им. За десетте години, през които работеше тук, Ингрид се сдоби едва с двама-трима приятели, които бяха сред постоянните посетители на библиотеката. Останалите жители на Норт Хемптън я намираха за прекалено строга и високомерна. Тя не прощаваше на сгрешилите и имаше навик да чете лекция за това, как трябва да се отнасят с книгите. Ако й върнеха книга с пречупено гръбче, скъсана корица или със страници, огризани от кучешки зъби, това неизменно пораждаше поредица от хладни упреци. Понеже библиотеката едва успяваше да свърже двата края, Ингрид настояваше постоянните й посетители да се отнасят внимателно с книжния фонд, намиращ се под нейно попечителство.
Разбира се, да мърмори на безгрижните читатели основно се налагаше на колегата й Хъдсън. А самата Ингрид, макар и първокласна библиотекарка обичаше да комуникира с посетителите и отдаваше предпочитание на „физическите“ аспекти на работата. Тя не прекарваше деня си седнала на бюрото в подреждане на старинни манускрипти и каталози. Ингрид обичаше да държи книгите в ръце, да усеща тежестта им, да глади страниците им, омекнали от разлистване, и да подлепя разлепените части. Когато минаваше през читалнята, можеше да наблюдава не само цялата библиотека, но и да следи както за безделниците, заспали между рафтовете, така и за младежите, прегръщащи се по тъмните ъгли.
Прегръдка. Каква странна дума? Не че някой вече се занимаваше с това. Съвременните тийнейджъри бяха преминали отдавна това ниво и бяха стигнали много по-нагоре, т.е. всъщност по-надолу. Впрочем, Ингрид харесваше младежите, посещаващи библиотеката. Те искаха последните постапокалиптични издания, с което предизвикваха усмивката й. Тя не се интересуваше с какво се занимават в своите уютни или неподредени домове или пък в автомобилите си. Ингрид прекрасно знаеше какво значи да си млад, влюбен и да не се страхуваш от нищо. Та нали в края на краищата живееше с Фрея. Но библиотеката не е спалня или мотелска стая. Тя е място, където се чете и учи и затова трябва да се пази тишина. И докато тийнейджърите се опитваха да спазят последното условие, тишината в читалната зала се нарушаваше единствено от шумното им дишане.