Късно. Той повдигна вежди.
— Говорила си с Бран?
— Да, вчера — Фрея също се отпусна на възглавницата и дръпна чаршафа върху лицето си, в опит да се скрие.
— Хей! — повика я Килиан, опитвайки се нежно да махне плата.
— Не зная, защо съм тук! — поклати глава Фрея. Нямаше сили да го погледне в очите.
— О, не! Знаеш!
— Слушай, трябва да си вървя — Фрея се опита да го отблъсне и да се добере до дрехите си.
— Не си отивай! — Килиан започна да обсипва врата й с леки, галещи като крилца на пеперуда целувки, които наелектризираха всеки нерв в тяло й. — Ти току-що дойде!
Фрея имаше усещане за дежа вю. Нима не беше изпитала същите чувства с Бран преди време? А сега ги изпитваше с другия брат…
— О, Килиан, престани! Дойдох тук преди четири дни — и нежно отблъсна ръцете му.
— Обичам те — прошепна той, докато се накланяше напред и уютно наместваше главата си в рамото й. Ръцете му нежно покриха гърдите й и накараха топлината да облее цялото й тяло.
— Нямаш право да го казваш — заяви Фрея. — Казах ти! Нищо не може да се промени. Ще се омъжа за Бран през септември! — И прехапа устни.
— Не прави това с нас! — помоли се Килиан, обгръщайки раменете й.
— Няма никакво нас, Килиан! И никога не е имало!
— Дори не го казвай! — каза той с отчаяние и стисна раменете й.
— Спри, нараняваш ме! — извика Фрея. Сърцето й се късаше, неговото също. Толкова много го обичаше. Това чувство беше така дълбоко, трайно и укрепено в душата й, че бушуваше в нея с яростен бял пламък. Но е грешка! Знаеше, че е грешка! Знаеше, че тези силни чувства към него са грешни! Ако го беше срещнала първи… Само ако го беше срещнала… Сега е твърде късно. Двамата с Бран се откриха взаимно и тя даде обещание да се омъжи за него. Така беше редно и беше правилно. И тя щеше да постъпи по правилния начин. Не можеше да промени съдбата си…
Килиан се изправи и започна да крачи из каютата, закрил лицето си с ръце. Изглеждаше объркан, разтревожен и смутен.
— Фрея, моля те… — бе всичко, което успя да каже.
— Това беше грешка, Килиан. Голяма грешка — Фрея обу дънките си, дръпна ципа и навлече тениската си. Пъхна крака в гуменките и се изправи. — Много съжалявам, Килиан. Наистина. И ти казах още в самото начало, че идеята не е добра.
След като слезе от яхтата, Фрея изпита нужда да се разходи, за да проветри главата си. Не искаше да мисли за Килиан и затова просто безцелно се разхожда няколко часа. И се озова в центъра на Норт Хемптън, близо до полицейския участък — малка сграда в близост до кметството. И понеже вече беше тук, реши да попита дали няма някакво раздвижване по делото за изчезването на Моли Ланкастър. Или да предложи помощта си, като поговори с онези момчета например… Категорично отхвърляше мисълта, че коктейлът, приготвен от нея, има нещо общо с изчезването на Моли, но започваше да изпитва съмнения дали не се е получила някаква грешка в нейната магия. И затова искаше да разбере, дали може да помогне. Сигурна беше, че момчетата нямат нищо общо със случая на Моли, но бе сред малцината, които вярваха в невинността им. Останалата част от хората в града дори се ядосваха на градския прокурор, че обвинените младежи получаваха доста преференции, защото някои от тях произхождаха от заможни семейства.
В полицейският участък както винаги цареше пълен хаос.
— Привет, Фрея — приветства я с широка усмивка Джим Люис, един от патрулите и в момента дежурен. — Какво става?
— Минавах от тук и реших просто да отскоча и да попитам какво става със случая на Моли?
— Ами… нямам право да говоря за този случай.
— Не можеш или не искаш, Джим? Хайде, стига. Това съм аз! Нали помниш как ти помогнах да откриеш онзи крадец на велосипеди? — подмаза се Фрея.
— Зная, момиченце… Но сега случаят е различен.
— Какво става там? — попита Фрея, забелязала насъбраните полицаи около бюрото на Мат Нобъл. — Това Корки Хатчинсън ли е? Нима нещо се е случило с Тод?
— Наистина не мога да ти кажа, Фрея — Джим нетърпеливо потропваше с пръсти по бюрото. — А колкото до случая Ланкастър, ще ти кажа нещо: изглежда, че един от студентите смята да направи признания. Скоро ще има арестуван, можеш да ми вярваш.
Когато се върна у дома, Грациела буквално се хвърли върху нея на секундата, в която отвори вратата.
— Съжалявам, че те притеснявам, Фрея, но Тайлър…
— Остави притесненията, Грациела. Какво става?