Ингрид простена ужасено.
— Не казвай проститутка, звучи вулгарно.
— А „нощна пеперуда“ повече ли те устройва? — Фрея се разсмя и остави сестра си сама да се мъчи с купчината дрехи. Седна пред тоалетката и започна да се гримира.
— А това как е? — попита Ингрид, излизайки от гардеробната, облечена в рокля, която се оказа истинска находка — елегантна, дълга до земята, с ръкави, напълно покриващи целите й ръце. — Чувствам се като късметлийка. Не съм си помисляла дори, че в гардероба ти може да има нещо подобно.
— Приличаш на монахиня! — отвърна Фрея, полагайки руж на страните си. — Купих я специално за костюмирано парти. Тук е Ню Йорк, Ингрид! Партито е на покрива на хотел Стандарт. Не можеш да изглеждаш така, сякаш току-що пристигаш от пущинака. Освен това навън е месец август. Просто ще изгориш в тази дреха!
— Но затова пък се чувствам удобно в нея.
— Монахиня!
Ингрид хвърли скептичен поглед на деколтето й и миниатюрното парченце плат, което минаваше за рокля:
— Сигурна ли си, че не си я облякла на обратно?
— Много смешно. Да тръгваме — докосна салфетката до червилото на устните си и се изправи. — Опитай се да не ме поставяш в неловко положение.
Глава трийсет и четвърта
Вампирите на Манхатън
Хотел Стандарт беше разположен в най-западната част на града, на брега на река Хъдсън. Ингрид не беше почитателка на подобни мероприятия. Горилоподобните охранители и баракудата в черна коктейлна рокля, посрещащи гостите на входа, я правеха нервна.
— Мислиш ли, че ще ни пуснат вътре? Нямаме покани — прошепна тя. — А тя прилича на Фафнир в пола. — Ингрид имаше предвид легендарния дракон, който ревниво пазеше входа към златното съкровище.
— Успокой се! Тя е само обикновена разпределителка. Те вървят заедно с организаторите на партито. От нея нищо не зависи — отвърна Фрея и уверено спря пред кадифената лента, преграждаща входа. — Фрея и Ингрид Бошан. Поканени сме на партито, което организира Бордът на Центъра по кръводаряване. Няма нужда да проверяваш в списъка за гости, защото сме в него.
— Видя ли? — попита Фрея, когато лентата се отмести и ги пропусна към асансьорите, водещи към покрива на хотела. Партито беше в разгара си, а в бълбукащото джакузи вече се плацикаха девойки. Ингрид се стараеше да не поглежда нататък, защото и се стори, че някои от тях бяха загубили горнищата на банските си. Макар че сред пръските вода и балончета беше трудно да се види добре. Сцената беше много по-различна от партитата в улегналия Норт Хемптън. Вампирите с безизразните си лица и изискани бели ленени дрехи, изглеждаха потресаващо, а Ингрид се чувстваше не на място с дългата си рокля с ръкави.
— Да си вземем по питие — предложи Фрея и се отправи към дългия черен бар и след малко се върна с две чаши мартини.
Ингрид отпи глътка.
— Каква е тази солена пяна? — попита тя, попивайки устните си със салфетка.
— Не питай, просто го изпий — отвърна Фрея, продължавайки да се взира в тълпата и да търси вампирската принцеса. — Виждаш ли я?
— Купища от тези със „синя кръв“ и техните придружители, но Азраел я няма — и поклати Ингрид глава. — Според мен, не е дошла на купона.
— Трябва да е някъде тук — отвърна Фрея. — Най-вероятно тя е домакинята на това парти. — Достатъчно дълго беше живяла в Ню Йорк и знаеше, че дори в списъка на гостите да има мастити имена, не е задължително те да присъстват на партито — това беше едно от неписаните светски правила. Но домакинът задължително присъстваше.
Гостите постепенно се разделиха на малки групички около оранжевите дивани, сложени върху изкуствената трева, покриваща пода. Няколко души гледаха през телескопи, поставени в края на покрива. Гледката на светлините на града отдолу можеше просто да спре дъха ти, но онова, което накара Фрея буквално да се вкамени на убийствените си токчета, беше мярналото се сред тълпата познато лице.
— Къде отиваш? — попита я Ингрид.
— Връщам се след секунда — и се понесе към тъмнокосия мъж, който оживено разговаряше до една от коктейлните маси с висока брюнетка, излъчваща студенина и високомерие. Напомняше й на някого, но в момента Фрея не можеше да се сети на кого.
— Бран?
Когато чу името си, той се обърна и объркването му скоро премина в усмивка. Носеше син блейзер с леко протрити шевове и избеляла памучна риза.
— Фрея? Какво правиш тук? — извини се пред събеседницата си и отведе Фрея настрани.
— Щях да те попитам същото — не искаше да ревнува, но точно това чувство се излъчваше от всяка пора на тялото й в момента. Коя беше жената до него? И защо Бран толкова оживено разговаряше с нея? Отстрани изглеждаха така, сякаш спореха или се караха за нещо. Но тази жена имаше вид на собственичка на Бран, което хич не се хареса на Фрея. — Значи си в Ню Йорк? Аз мислех, че си в Азия.