Впрочем, в прохода между рафтовете се натискаха не само подрастващи. Понякога на Ингрид й се налагаше да се прокашля няколко пъти, за да може възрастната двойка да успее да се опомни и да прекъсне страстната си прегръдка, преди тя да стигне до тях с количката си.
Публичната библиотека на Норт Хемптън беше разположена върху квадратна площ, обрасла с трева, точно срещу градския парк и спортната площадка. И работата в нея беше организирана и наместена в рамките на разрешените й скромни средства. Градският бюджет беше леко пресъхнал заради икономическата криза, но Ингрид правеше всичко възможно да попълва регулярно библиотечния фонд. Обичаше всичко, свързано с библиотеката, макар че понякога й се искаше да има вълшебна пръчка (не че още я притежаваше, но ако имаше). И тогава стъпка по стъпка би променила доста неща — щеше да обнови изтърканите канапета в читалната зала, щеше да замени остарялата компютърна техника с нова, включително старите черно-зелени екрани на мониторите, щеше да направи сцена, подходяща за кукления театър на малките… и още куп много други неща. Намираше утеха в миризмата на мастило от новите издания, в прашния, мускусен мирис на старите томове и в златните слънчеви лъчи, които в края на деня осветяваха всичко вътре. Библиотеката се намираше недалеч от океанския бряг и от една от залите й се разкриваше такъв изглед, от който дъхът просто спираше. От време на време Ингрид специално ходеше там, за да може в тишина и самота да се полюбува на вълните, разбиващи се на плажа.
За нещастие, точно тази спираща дъха гледка се превърна в сериозна заплаха за съществуването на библиотеката. В последно време кметът на Норт Хемптън пусна в ход достоверно звучащи слухове, от които се разбра, че ако се продаде участък от бреговата ивица, получените средства ще стигнат, за да се покрият постоянно растящите общински дългове. Ингрид нямаше възражения против подобен проект, но скоро стана известно, че според мнението на кмета би било добре да се разделят и с библиотеката — в Интернет имало много полезна информация. Този бюрократичен подход и възможното унищожение на безценната й библиотека толкова много я обезпокои, че тази сутрин тя се почувства невероятно безпомощна.
Слава богу, нищо страшно не се случи на годежното парти на Фрея миналата седмица. Макар че за миг изпита притеснение, когато една от цветните композиции необяснимо пламна. За щастие един от сервитьорите, без да се бави, заля пламъците със студен чай и така попречи на огъня да причини по-голяма вреда. Разбира се, малкият пожар се оказа дело на Фрея. Нервното й напрежение подбуди към активност неовладяната й магия. Впрочем Фрея и сама би могла да устрои подобно нещо, макар че в последно време показваше по-добър контрол. И то, след като векове наред и трите трябваше да живеят с това ограничение. Засега Ингрид се радваше да се върне към любимата си работа и да намери утешение в познатата рутина. Не беше чак толкова отдавна, когато животът й беше съвсем различен от този, а работата й — вълнуваща и необичайна. Но, уви, всичко остана в миналото. И е по-добре да си остане там.
Публичната библиотека не е просто някаква запустяла, рушаща се сграда в далечните покрайнини на града. След основаването си, благодарение на щедрите дарения на живееща в съседство знатна дама, библиотеката приюти една от най-хубавите колекции на архитектурни планове и чертежи в страната, а много известни архитекти се заеха със строителството на домове тук. Като библиотекар Ингрид беше отговорна за тяхното запазване и съхраняване за следващите поколения. Затова тя ги разгъваше върху горещата пара, изправяше ги, след което ги изсушаваше и прибираше в чекмеджета, обвивайки ги грижливо в мек плат.
И точно сега имаше един такъв чертеж под пластмасовия капак, който постепенно поемаше необходимото му количество влага. Създаването на такъв архив е монотонно и повтарящо се действие и затова Ингрид обичаше да си прави почивки, по време на които се разхождаше между рафтовете и подреждаше книгите по местата им.
Табита Робинсън, библиотекарка на средна възраст, завеждаща младежкия раздел по литература и изпитваща истинска страст към детските издания, приближи, когато я видя между пътеките. Ингрид много обичаше Табита, защото тя бе умна и весела, ефектна професионалистка и гледаше сериозно на работата си. Когато Табита не бе потънала в четене на новия бестселър за подрастващи, тя се отдаваше на другата си голяма слабост — романи за красавци, както ги наричаше Ингрид. Имаше предвид онези книги — сантиментални романтични истории, чиито корици красяха голите тела на мускулести, сексапилни „мъжкари“. Съпътстващите ги едрогърди красавици с разхлабени корсети вече бяха минало, а интригуващата история се въртеше около сексуалните и неустоими еталони на мъжката красота. Всеки си намираше своето. Нейното греховно удоволствие бяха историческите саги — Ингрид обичаше тези вечно спорещи Тюдори.