— Може би е решил да говори със Съвета именно за това — предположи Фрея.
Джоана рязко се обърна към Ингрид.
— Чертежите на „Феър Хейвън“ ли? Били сте в къщата?
Ингрид описа „ключовете“, обрисувани с орнаменти.
— Предполагам, че трябваше да питам първо теб, мамо, дали във „Феър Хейвън“ няма нещо особено, което трябва да знаем.
Джоана поклати глава.
— Само това, което ни съобщи Съветът, когато се заселихме в Норт Хемптън — че именно под „Феър Хейвън“ преминава шевът на границата между двата свята — на живите и този на сенките. Но ми се струва, че има нещо повече от това. Преди да замина, отидох на острова. Видях, че онази сива маса във водата изглежда по-плътна.
— И тя не е само тук. Същото явление се наблюдава и в южната част на Тихия океан и край бреговете на Аляска — съобщи Ингрид. — А скоро по телевизията имаше репортаж, че същата маса е наблюдавана по повърхността на водата в близост до Рейкявик.
Джоана рязко вдиша.
— Каквото и да се е появило в океанската вода, няма нищо общо с този свят, уверена съм. Отидох да потърся баща ви, надявайки се, че ще ми помогне да изясним какво е това и откъде е дошло, както и дали може да бъде спряно. Магията ми няма да задържи за дълго разпространението му. Имам нужда от вас двете, за да го спрем.
— Добре, да започваме веднага — ентусиазирано кимна Фрея.
— Чудесно. Ние трите ще можем да задържим и забавим тази неизвестна маса, докато не открием как да я унищожим. — Джоана ги погледна отново. — И още нещо. Какво става в тази къща? Грациела не е ли идвала да чисти? И как е моят Тайлър?
— Тайлър е в болница — отговори Фрея. — Не се безпокой, не съм го забравила. Има грип и температура, но докторите казват, че държат всичко под контрол.
Джоана се опита да запази спокойствие. Ако Тайлър е болен, то болницата беше най-сигурното място, където трябваше да бъде едно дете.
— Първите неща, които ще направим, е да отидем до остров Гарднър и след това до болницата.
Готвеха се за тръгване, когато рязко чукане по входната врата почти ги накара да подскочат и да се спогледат уплашени.
— Съветът — едва успя да прошепне Ингрид.
— Оракулът не чука на вратата — отвърна Фрея. Стигна до прозореца и видя няколко полицейски коли, паркирани пред къщата с включени светлини. — Какво по дяволите става?
— Отворете вратата — каза Джоана.
Ингрид стигна до нея и бързо я отвори.
— Мат! — възкликна бързо тя, докато ръцете й се стрелнаха към… очилата и започнаха да ги наместват. Сред всичките й въображаеми представи как Мат Нобъл заставаше на вратата й, такава като тази просто не съществуваше. Детективът изглеждаше смутен, когато пристъпи вътре с двамата полицай след него.
— Привет, Ингрид! Извинявам се за притеснението, но се надявам да имате свободно време, за да отговорите на няколко въпроса в полицейското управление. — Той изглеждаше уморен и неспокоен.
— Защо?
— Нека да поговорим в участъка.
— А трябва ли да го правим? — попита Фрея. — Не трябва ли да имате заповед за арест… или нещо такова?
— Не, просто искаме да ви зададем няколко въпроса — сериозно отвърна той. — Това е стандартна процедура.
— Мат, какво става? — попита Ингрид със страх.
— Защо е нужно да говорите с моите момичета? — попита Джоана с толкова властен тон, сякаш детективът бе жалко нищожество, осмелило се да говори с кралицата.
Фрея изсумтя.
— Значи сме арестувани, така ли?
— Не, не сте. В никакъв случай. Вижте, просто искаме да отговорите на няколко въпроса — повтори Мат за трети път, леко поклащайки глава към Ингрид, сякаш искаше да й каже, че в момента не може да говори.
— Добре — отвърна Фрея. — Хайде Ингрид, да тръгваме. Да видим за какво искат да говорят с нас. — Двете се насочиха към вратата, но Мат ги спря и се обърна към Джоана с извинителен тон.
— Съжалявам госпожо, но с вас също искаме да говорим.
— С мен ли? Защо? — Джоана тревожно намръщи чело.
— Ще ви кажем повече, когато стигнем в управлението. След вас, дами — и Мат учтиво ги съпроводи до полицейската кола, паркирана на алеята. Една след друга жените от семейство Бошан се настаниха на задната седалка и автомобилът, с включени светлини и полицейска сирена, потегли. Макар че все още не са арестувани, помисли си Фрея, със сигурност бяха в беда.
Ден на труда
Боговете сигурно са полудели
Глава трийсет и седма
Салемският процес
Фрея направи гримаса към сестра си, която със стоически вид седеше до нея на задната седалка на полицейския автомобил. Майка им седеше от другата й страна. Не бяха разменили и дума, откакто тръгнаха. След като пристигнаха в управлението, веднага ги разделиха и Фрея остана с размишленията относно тяхната съдба сама в малката стая. Това, че полицаите, които й бяха приятели, не можеха да я погледнат в очите, придружавайки я до тук, тя сметна за много лош знак. Чудеше се какво още може да се случи, когато вратата се отвори и влезе Ингрид. Лицето й имаше пепелно бял цвят.