В тази стая бяха прекарали едва няколко часа, но от нахлулите спомени и на двете им се струваше, че седят в нея от цяла вечност. Полицаите се държаха вежливо и любезно, особено онези, на които Фрея беше помогнала. Носеха им сандвичи и напитки от автомата, но не им разрешаваха да напуснат стаята. От време на време се появяваше и Мат, явно проверявайки ги.
Но по здраво стиснатите му устни, мълчаливото безпокойство и тревожните погледи от страна на Ингрид, Фрея се досещаше, че той не е доволен от начина, по който се развиваха нещата и че няма власт над случващото се.
Накрая, вратата се отвори и Джоана влезе в стаята.
— Какво става — скочи от мястото си Фрея, придърпвайки близкия стол към майка си.
— Това е някакъв абсурд — отвърна Джоана. Погледна дъщерите си, все още напълно объркана от ситуацията, в която се беше озовала. И трите се притесняваха от обвиненията на Съвета, страхуваха се да не бъдат наказани с гръм и мълнии и бяха забравили, че именно човешкото отношение е онази историческа причина, която им беше донесла най-много болка.
— Добре, какво става? За какво искаха да разговарят с теб?
Погледът на Джоана беше изпълнен все още с недоверие, когато обясни:
— Маура Татчър е излязла от комата.
— Но това е чудесно, нали? — попита Ингрид.
— И да, и не. Обяснила е на детективите, че аз съм тази, която ги е нападнала през онази нощ. Видяла, как съм нападнала Бил и съм го ударила в гръб с камък по тила. Същото съм сторила и с нея, но явно не съм успяла да го свърша както трябва. Представяте ли си? Според нея аз съм тази, която го е убила.
Глава трийсет и осма
Най-добрата защита е нападението
Преди изобщо някои да може да реагира, вратата се отвори отново. Мат Нобъл влезе в стаята и се обърна към струпаното около масата трио:
— Много съжалявам, но поради късния час се налага да продължим утре — и той със съжаление погледна към Ингрид, която отказваше да срещне погледа му.
— Значи сме свободни да си тръгнем? — попита Фрея.
— Дори и аз ли? — внимателно попита й Джоана.
— Да, дори и вие, госпожо Бошан — потвърди Мат. — Още веднъж се извинявам за причиненото ви безпокойство. Надявам се, че утре, когато дойдете в участъка, ще отговорите на всичките ни въпроси.
Фрея кимна отривисто и изрече:
— Мамо, Ингрид, да тръгваме! — и повеждайки ги, се насочи към изхода. Ингрид все още беше вцепенена, а Джоана страшно изтощена и уморена.
— Няма да дойдем утре — каза Ингрид внезапно, поглеждайки Мат в упор. — Не и без адвоката ни!
Единственото хубаво нещо в адвокатите, помисли си Ингрид, е тяхната пунктуалност. И те самите, и сметките им пристигаха с невероятна точност. Антонио Форсети беше адвокат с безупречна репутация, също магьосник и един от най-старите приятели на семейството. Също както при тях, и над него тегнеше Забраната за използване на магия. Поради това, той се възползваше от природния си талант да води преговори, да балансира и да посредничи, което му даде възможност да изгради една от най-големите и най-успешните юридически кантори в Ню Йорк. Пристигна още на другия ден следобед, въоръжен с новости.
— Вече говорих с прокурора тук — започна Антонио, сядайки на стола във всекидневната. Беше солиден мъж с гърди, приличащи на бъчва, и тъмна гъста коса. След ръкостискането му Ингрид още усещаше пръстите си наранени.
— И какво каза той? — попита Джоана. Гласът й прозвуча малко по-висок от нормалното — Ще ме арестуват ли?
Сестрите бяха прекарали минала нощ успокоявайки я, защото тя бе на границата на истерията. Джоана искаше да напуснат града, колкото се може по-скоро, дори веднага. И едва когато Ингрид й напомни, че заминаването им означава да не види Тайлър никога вече, тя спря да ги убеждава да тръгват.
— Не още. Точно сега това са думите на една жена, която току-що се е събудила от кома. Твоята дума срещу нейната. Нямат никакви доказателства срещу теб и това няма да издържи в съда. Поне засега.
— А ние? За какво искат да ни разпитат? — поиска да разбере Фрея.
Форсети ги погледна напрегнато.
— Искат да те разпитат за твоите коктейли, а Ингрид — за нейните възелчета. — Той отпи дълга глътка от кафето си. — Намерили са тялото на Моли Ланкастър, заровено на няколко мили по-далеч на плажа. Била е пребита до смърт. Момчето на Адамс си призна, че той го е извършил през онази нощ.