— Звучи ми добре — повдигна Фрея рамене. — Искам да кажа, че съм съгласна с господин Форсети. Не виждам, как обвиненията им ще натежат в съда, но…
— Но?
— Но се притеснявам.
— Разбирам притеснението ти, скъпа. Да бъдеш разпитвана от полицията не е шега. И както виждаш, не се смея. Но, повярвай ми, това ще бъде само в наша полза.
Ингрид се намръщи. Форсети изглеждаше по-различен от последния път, когато го видяха, но всичко останало, включително и абсурдната му убеденост в непогрешимостта на съдебната система, си оставаше все същата.
— Моите уважения, господин Форсети — взе думата Ингрид, — но последния път, когато ни посъветвахте да наблягаме на тезата, че магията не е реална и не съществува, предполагам не сте забравили, че двете с Фрея бяхме обесени въпреки всичко.
— Тогава какво смятате да кажете при разпита? — с обиден тон попита адвокатът.
Ингрид погледна семейството си. Джоана изглеждаше така, сякаш за една нощ е остаряла със сто години, а Фрея — сякаш всеки момент ще загуби съзнание.
— Този път ще кажем истината — че ние сме вещици и че магията ни е реална. Но не сме направили нищо от онова, в което ни обвиняват. Не практикуваме черна магия и нямаме никакво отношение към убийството на Моли и самоубийството на кмета.
Фрея бавно кимна, съгласявайки се с нея. Страните й възвърнаха розовия си цвят.
Адвокат Форсети поклати глава в знак на несъгласие.
— Рисковано, рисковано, рисковано.
— Сигурна ли си Ингрид? — попита и Джоана притеснено. — Надявам се, че знаеш какво предлагаш.
— Сигурна съм — потвърди Ингрид. Ясно помнеше случилото се в Салем и осемте месеца в тясната малка килия, хранейки се с червив хляб и вода. Гледаше как другите жени, обвинени в магьосничество, бяха откарвани на хълма, за да не се върнат никога повече. Седеше в съдебната зала и слушаше с какви грозни думи я наричаха най-добрите й приятелки. Как я обвиняваха за всяка своя болест или лош късмет, как превръщаха полезните й съвети в изкривен разказ за черна магия и дяволски заклинания. Всеки ден очакваше звука на каруцата, която да я заведе до мястото, на което ще умре. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се от болката. А разпитът бележеше само началото. Ако не бяха внимателни, скоро щяха да последват арести, съд и присъда. Бесилките бяха изчезнали, но кой искаше да прекара остатъка от живота си в килия. А доживотният затвор за безсмъртните беше нещо съвсем различно от доживотната присъда на един смъртен.
Може би майка им е права, настоявайки, че бягството е единственият им шанс да се скрият и да изчезнат. Но тук беше домът им. Помисли си за приятелите си и за Мат, който беше прошепнал тайно в ухото й „Вярвам ти!“, докато я отвеждаха.
Отново погледна към майка си и сестра си.
— Може би е време да кажем истината. Когато ни попитат какво сме направили, ще им кажем. Ще призная коя съм и каква съм. Какво ще кажеш Фрея?
Сестра й кимна.
— Не виждам друг начин. И Ингрид е права. Не искам повече да живея в лъжа. Какво може да загубим?
Всичко, помисли си Ингрид. Но беше готова да поеме този риск.
Глава трийсет и девета
Краткият и чудесен живот на Тайлър Алварез
Докато Форсети преговаряше с полицията за удобен ден и час, в който жените да отговорят на въпросите в управлението, Джоана реши да се възползва от възможността да посети на следващия ден Тайлър. Макар че детското крило беше украсено във весел розов и син цвят, Джоана реши, че никога не е попадала на по-мрачно място. Толкова много лъжливи обещания и надежди, когато навсякъде наоколо дебнеше смъртта, отнасяйки най-ценното в живота — децата. Не трябваше да се допуска децата да боледуват или да умират, за това трябваше да има правило, негодуваше Джоана. Не трябваше да им се разрешава да напускат този свят, докато не достигнат поне до … колко, осемнадесет? Тридесет? Шестдесет? Времето не беше от значение за онези, които го имаха в излишък, но беше твърде ценно за тези, за които беше ограничено.
Обеща си, че никога повече няма да обича друго дете. След това, което се случи с нейното момче, знаеше, че няма да преживее това да се случи и с друго. Как можа това да се случи отново? И с момичетата й — тя дори не искаше да мисли за продължаващото разследване и за предстоящия им разпит. Надяваше се, че знаят какво правят, но се опасяваше, че бяха прекалено оптимистични за възможностите си. Светът не се е променил. Беше живяла достатъчно дълго, за да го знае. Децата умираха. Или на бесилото, или в болницата.
Джоана погледна към малката сбръчкана купчина в болничното легло, омотана в кабели и системи. Стоеше в далечния край, докато родителите му стояха от двете страни на леглото, а Грациела държеше ръката му. Тайлър е бил преместен в интензивното отделение преди няколко дни. След като Фрея и Грациела го бяха довели в болницата, се възстановявал добре, но след това състоянието му отново се влошило, вследствие на усложнението от по-лоша инфекция. Лекарите нямаха обяснение. Момчето нямаше бактериална инфекция и нито едно противовирусно средство не помагаше. Състоянието му не се подобряваше, а точно обратно — влошаваше се. Освен Тайлър в отделението се намираха още няколко деца със същите симптоми. А в основното крило имаше възрастни пациенти със същата влажна и мъчителна кашлица, съпроводена със затруднено дишане. Също както при Тайлър, всички имаха признаци на алергия или грип, които след това преминаваха в усложнения на белите дробове и мозъка. Фрея посети и шефа си — Сал Маклафлин, който лежеше в стая, разположена в края на коридора. А на идване Джоана случайно се блъсна в Дан Джеродс, чиято приятелка Аманда беше включена към апарат за изкуствено дишане.