— Не си задължена да отговаряш на този въпрос, скъпа.
— Да, зная — отвърна Фрея. — Но ще отговоря. Не, не може да навреди на този, който го е изпил. Сигурна съм!
— Не можете да обясните действието му върху околните, но сте сигурна, че коктейлът не може да предизвика насилие? — раздразнено отвърна детективът.
— Еликсирът не действа така.
— А как точно действа тогава?
— Казах ви, не зная точно как. Това е просто… — и Фрея въздъхна. — … магия!
Детективът кимна, докато приключваше със записките си.
— Точно така. Благодаря ви, госпожице Бошан.
Ингрид беше следващата. Намусеният детектив я помоли да погледне към компютъра на бюрото. На монитора се виждаха две снимки. На едната — „възелчето за вярност“, което тя беше дала на Корки Хатчинсън, а на другата — примката на въжето, с което се беше обесил Тод. Възелът на въжето повтаряше съвсем точно нейното „възелче за вярност“.
— Кажете ми за вашата магия — започна детективът.
— Основно правя амулети, талисмани и леки заклинания. Голяма част от магиите, които правя, са свързани с възелчетата. Също както магията на моряците в отминалите времена — правели са я, за да ги съпътства благоприятния вятър.
— Дали ли сте този възел на съпругата на кмета? — и той посочи към първата снимка.
— Да.
— С каква цел?
— Тя подозираше съпруга си в измяна. Направих това „възелче за вярност“ и й казах да му го сложи под възглавницата. То щеше да го задържи вкъщи и настрана от изкушението. Но само ако тя също си остане вкъщи.
— Признавате ли, че възелът на въжето е абсолютно същият като този, който сте направили?
— Да, но… възелчетата не действат така — запротестира Ингрид. — Не са способни да доведат човек до самоубийство. Те ще се разплетат сами, ако се стигне до там…
— Значи искате да ми кажете, че този малък талисман, както го наричате вие, няма нищо общо със смъртта на кмета? И това, че възелът изглежда по същия начин, като този на въжето, е просто съвпадение?
— Да.
— Значи не „възелчето за вярност“ е било причината за безсънието му, не то е влияело на личността му и не то е причината за отчуждаването между съпрузите? Тогава какво е влиянието му?
— Не зная. Зная само, че възелчето задържа заедно онези двойки, които го искат. Прави нещата по-видими и засилва чувствата им.
— И няма начин нещо да се обърка?
— Ами, не съм казала това…
— Тогава какво?
— Не зная — отвърна Ингрид и се облегна на стола. — Преди никога не се е случвало. Ние правим бяла магия. А не…
— Бяла магия! — Изрече детективът презрително и захвърли бележника си на масата. — Мисля, че приключихме.
Когато излязоха от полицейския участък, Ингрид се обърна към Форсети, който в този момент бършеше челото си с носната си кърпа.
— Не мога да повярвам, че Мат не дойде и не ни помогна! Мислите ли, че постъпихме правилно, като признахме, че сме вещици? — попита тя.
Фрея въздъхна. Понякога сестра й проявяваше крайна недосетливост.
— Дори да е така, вече е много късно да променим каквото и да е.
— Мислите ли, че ще ни арестуват? — попита Ингрид уплашено. Това, че адвокатът им мълчеше, направо я ужасяваше.
— А ти как мислиш? — Отвърна на въпроса й с въпрос Фрея, безсилно свивайки рамене.
Ингрид се принуди да си признае, че може би в стратегията им имаше слабо място.
Глава четирийсет и първа
Отровеното дърво
Дойде краят на август, влажен и лепкав, но арести нямаше. Джоана, Фрея и Ингрид си седяха вкъщи, всяка в своя ъгъл и сами се отдаваха на тревогата и отчаянието. Фрея не издържа и тайно се върна да помага в бара. Джоана прекарваше голяма част от времето си в болницата при Тайлър. А Ингрид продължаваше да работи в библиотеката.
Един ден, след като библиотеката затвори, в настъпилата тишина и спокойствие Ингрид се насочи към кабинета си. Чувстваше се удобно и комфортно в познатата обстановка, мислите й потекоха свободно. Седна на бюрото си и си спомни всичко, което се случи това лято в Норт Хемптън. Сребристите нишки, които тя често намираше в жените тук, необяснимата вълна от болести, мъртвите животни в обора на Лайънъл Хорнинг, експлозията, извадила сребристата неизвестна маса на повърхността на водата, същата, открита на много други места… Имаше ли някаква възможност тези беди и нещастия да бъдат свързани помежду си? Нещо липсваше. Някаква част, която пречеше на Ингрид да свърже всички тези събития.
И всичко сочеше към „Феър Хейвън“ и изчезналите копия. Сигурна беше. Джоана им обясни, че точно под „Феър Хейвън“ минава границата между двата свята, но имаше нещо друго, нещо скрито. Нещо, което някой не искаше тя да види и да намери. И тогава й проблесна като светкавица. Спомни си за снимката, която направи с телефона си още в началото на лятото. Както и това, че направи снимка не само на вратата, но и на плана на балната зала, след което ги изпрати на баща си. Включи настолната лампа на бюрото си на пълна мощност и извади телефона от чантата си. Пръстите й бързо стигнаха до търсените снимки. Да! Тук са! Изпрати ги в компютъра си и след няколко минути един от липсващите чертежи се подаде от стария принтер.