— Зная къде е отишъл — заяви Ингрид. — Преминал е през тайната врата във „Феър Хейвън“. В балната зала. Трябва да побързаме.
— Отивай — съгласи се и Килиан. — У него е пръстенът на Один, може да е навсякъде във Вселената.
— Не мога да те оставя тук — възрази Фрея.
— Ранен съм, но мога да спра кървенето. Не се тревожи за мен. Само ще ви преча, като ви бавя.
Фрея целуна Килиан още веднъж и след това се присъедини към сестра си.
— Да тръгваме! Време е да приключим с това.
Ингрид първа влезе в балната зала. Направи заклинание, което разби мазилката, под която се показа тайната врата.
— Но как ще я отворим? — попита Фрея.
— Просто гледай! — Ингрид беше прочела за това „как“ в книгата на баща си. Езикът, който не успя да разчете, беше езикът на драконите и гигантите, появили се още преди боговете. Притисна длани към гърлото си и прошепна няколко думи.
Вратата се отвори със скърцане и зад нея се показа пълния мрак. Ингрид хвана ръката на Фрея и двете пристъпиха заедно напред. Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Видяха бледосиньото сияние, което проникваше сред гъстите храсти, които ги заобикаляха отвред. Във въздуха се усещаше аромат на влажна земя и гора. Видяха и пътека, водеща навътре в гъсталака.
Но преди да успеят да направят първите крачки, на пътя им се изпречи Лайънъл Хорнинг — целият гниещ и покрит с кръв. Половината от лицето му липсваше, а единственото му око беше вперено в тях.
— Спрете! — дрезгаво извика той и вдигна ръка, от която липсваха два пръста. — Не можете да влизате тук!
Техният приятел се беше превърнал в куче пазач — пречка, която трябваше да ги забави.
— О, Лайънъл… — въздъхна Ингрид. — Отровата… Трябва да е била в кръвта му, когато е паднал от лодката в океана. Погълнал я е с водата, докато е потъвал. Затова Джоана не успя да го върне обратно в света на живите.
— Значи съм сбъркала. Той не се е превърнал в демон.
— Не, определено се е превърнал в зомби — продължи Ингрид. — Помниш ли реката под тяхната ферма? Тя се влива в океана. Отровата трябва да е навсякъде около къщата. Той я е вдишвал. Погълнал е отровната вода, а след това е живял в отровеното пространство около фермата. Нищо чудно, че се е превърнал в това. Много съжалявам Лайънъл, но съм принудена да направя това… — И Ингрид повдигна вълшебната си пръчица. От края й се появи бяло въже, което ставаше все по-дълго и по-дълго и се оплиташе около Лайънъл като усмирителна риза. — Надявам се, това да го задържи. Не можем да го върнем обратно. Тялото му е твърде изгнило. Но ако спрем Локи, душата на Лайънъл ще се възстанови и той ще може да се отправи в Царството на Хелда.
Тогава чуха вик от другата страна на пътеката, водеща сред храстите.
— Това е Тайлър. Ингрид, ти иди да го вземеш. Имаме двадесет и четири часа, преди Смъртта да заяви вечните си права върху него.
— Ами ти? — попита Ингрид, приготвила се да тича в посоката, от която се разнесоха виковете на момчето.
— Аз ще се заема с Локи — отвърна Фрея и тъмнината бързо я погълна.
Глава четирийсет и пета
Кралица Фрея
Фрея прекара ръка по плетеницата от стъбла, мислейки ги за лози. Но тъмнината бавно се разпръскваше и тогава видя, че греши. Стоеше в началото на лабиринт, изграден от преплетените корени на дървото, което беше огромно. Хоризонтът изцяло се закриваше от короната му. Масивната коренова система се простираше във всички направления. Над главата й се простираше небето, изпълнено със звезди. Малките сини светлинки дори не потрепваха, а цветът им беше силен и постоянен.
Фрея се загледа в непознатите звезди. Сигурна беше, че вече не е нито в Мидгард, нито в някой от Деветте свята. Беше някъде другаде, някъде в самата Вселена.
Намери тъмната ивица, пресичаща небето, подобна на Млечния път. Това беше стволът на Дървото на живота. Тръгна към центъра му и клоните се отвориха и я пропуснаха напред. Стигна до място без изход, което я принуди да си пробива път от другаде. Корените бяха толкова гъсти, а повърхността им толкова груба, че ръцете на Фрея бяха покрити с мръсотия и драскотини, но тя упорито продължаваше да си проправя път напред.
В далечината дочу слаб глас, произнасящ заклинание и тогава корените пред нея се отместиха. Фрея, освободила се от задушаващата прегръдка на дървото, се втурна напред в тъмнината. Беше разпознала гласът на Бран, носещ се напред в тунела.
— Фрея, любов моя, ти все пак дойде при мен! — Бран изскочи от мрака. Очите му злобно светеха. Фрея осъзна, че сиянието от доброта, което постоянно го съпътстваше, не беше нищо повече от заблуждаваща магия. Просто още една част от неговите лъжи и заблуди. Нервността и неловкостта му на моменти се дължаха единствено на трудността му да поддържа заклинанията си.