Лекарят дори си спомняше ръцете му. В тях нямаше нищо особено, просто бяха красиви. Беше му направило впечатление, че мъжът, макар и слаб, бе много добре сложен. Само дрехите му изглеждаха някак особено, и не стилът им, той си беше съвсем обикновен. Имаше нещо в тъканта. Тя бе някак необяснимо гладка, като лицето му. Сякаш цялата му фигура — дрехи, плът, лице — бяха сътворени от един и същ материал.
Една сутрин лекарят се събуди с изненадващо ясна мисъл: мистериозният мъж не искаше да й се дават успокоителни! Знаеше, че това е лошо. А жената, разбира се, бе беззащитна; не можеше да проговори в своя защита. Призракът я защитаваше!
„Но кой, за бога, щеше да повярва в това?“ — помисли си лекарят. Прииска му се да си е у дома, в Мейн, да работи в клиниката на баща си, а не в този влажен и чужд град. Баща му щеше да разбере. Не, всъщност не. Баща му щеше само да се притесни.
Опита се да потъне в работата. Но истината беше, че санаториумът бе отегчително място. Нямаше много за вършене. Старият психиатър му даваше по някой и друг случай, но те не бяха никакво предизвикателство. И все пак важно беше да продължава да работи, да изтрие всякакви съмнения от ума си.
Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата й се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.
Когато пролетта настъпи и той бе изкарал вече цяла година в града, усети, че трябва да види къщата отново. Хвана трамвая по линията „Сейнт Чарлз“ до Джаксън авеню и после продължи пеша, както правеше преди.
Всичко си беше съвсем същото — бодливата бугенвилия бе нацъфтяла над верандите, тревясалата градина бе осеяна с миниатюрни бели пеперуди, лантаната с нейните малки оранжеви цветчета напираше през черната метална ограда.
А Деидре седеше на люлеещия се стол на страничната веранда зад булото си от ръждясала мрежа.
И тогава го прониза силна болка. Не се бе чувствал толкова притеснен през целия си живот.
Някой трябва да направи нещо за тази жена.
Продължи безцелно напред, докато накрая не се озова на мръсната и шумна улица. Една занемарена квартална кръчма привлече погледа му. Влезе вътре, благодарен за ледения хлад от климатиците и относителната тишина, в която само неколцина старци разговаряха приглушено на бара. Взе си питие и се отправи към последната дървена маса в дъното на помещението.
Състоянието на Деидре Мейфеър го измъчваше. И загадката с привидението само влошаваше нещата. Замисли се и за дъщерята в Калифорния. Щеше ли да се осмели да й се обади? Като лекар на лекар… Но той дори не знаеше името й.
— Освен това нямаш право да се месиш — прошепна той. Отпи с наслада от студената бира. — Лашър — прошепна отново. Що за име бе това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за откачен. Отпи още една голяма глътка.
Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.
Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към улицата.
Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с приглушена светлина.
Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня на Деидре Мейфеър.
Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната страна на лицето му.
Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка. Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е пиян. Само бог знае какво щеше да се случи — насили се да успокои ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва напълно, както в спалнята на Деидре.
И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в бара.
Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен. Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.