Но кой би могъл да разтълкува тези странни случки? Кой би посмял да твърди, че е бил прав?
Аарън Лайтнър, англичанинът, колекционерът на истории за призраци, който му бе дал визитка с думата „Таламаска“? Беше казал, че иска да помогне на удавника от Калифорния: „Може би той не знае, че това се е случвало и с други хора. Може би има нужда да чуе, че и други са се връщали от смъртта с подобни дарби“.
Да, това би помогнало, нали? Да знаеш, че и други са виждали призраци?
Но не това бе най-лошото — да видиш призрак. Нещо много по-лошо от страха го връщаше отново на онази закрита с мрежи веранда, при бледата жена в люлеещия се стол. Това бе вината, вина, която трябваше да носи цял живот — че не се е опитал по-упорито да й помогне, че така и не се бе обадил на дъщеря й.
Зората тъкмо се пукваше над града. Той гледаше промяната в небето, слабото зарево по мръсните стени отсреща. Тогава отиде до гардероба и извади картичката на англичанина от джоба на палтото си.
ТАЛАМАСКА
„Ние наблюдаваме и винаги сме тук.“
Вдигна телефонната слушалка.
Разговаряха цял час, което го учуди, но всички подробности като че ли го връхлетяха отново. Нямаше нищо против малкия диктофон с примигващото миниатюрно червено око. Все пак не спомена никакви имена, нито адреси, нито дори дати. Ню Орлиънс, стара къща, само това. И говореше ли, говореше. Сега осъзна, че така и не бе докоснал закуската си, само отново и отново изпразваше чашата с кафе.
Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.
Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.
— Има нещо, което трябва да ви кажа — рече той. — Мисля, че ще ви успокои.
Възможно ли бе нещо да го успокои?
— Нали помните, че събирам истории за призраци.
— Да.
— Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.
Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му — беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.
— Други хора — прошепна той. — Сигурен ли сте?
— Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.
За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: „Простено ти е“. Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.
— Вие ги познавате! — прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.
— Не, не ги познавам, но ги зная — отвърна Лайтнър. — И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.
— И въпреки това трябва да ви помоля за касетата — рече лекарят разтревожен. — Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.
Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.
— Разбира се, заповядайте — рече той. — Разбирам.
Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…
— Важното сега е да не се тревожите повече за това — рече Лайтнър.
— Да — отвърна лекарят. — Ужасно е. Онази жена, лекарствата.