Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.
— А тя дали е…
— Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.
Лекарят въздъхна.
— Да, вие наистина ги знаете… по имена.
— Да, затова ми повярвайте — рече Лайтнър, — като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.
Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.
— Позволете ми да ви кажа още нещо — рече Лайтнър, — защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.
— Да, зная — рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. — А вие? — И замълча.
— Да, виждал съм го — каза Лайтнър. — Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. — Стана да си тръгва.
— Но какво е той? Призрак? Дух?
— Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. — Лайтнър протегна ръка. — Довиждане.
— Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?
— А, тя сега е хирург — отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. — Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. — Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. — Довиждане, докторе, благодаря ви отново.
Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил. Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за дъщерята в Калифорния.
Лайтнър щеше да каже на тази млада жена неврохирург онова, което трябваше да знае, ако вече не го бе сторил. Да, бе освободен от бремето. Бремето вече го нямаше. А дали сега то тежеше на Лайтнър, не го интересуваше.
И тогава го сполетя най-странната мисъл, нещо, за което не се бе сещал от години. Никога не бе ходил в онази огромна къща на Гардън Дистрикт по време на буря. Колко ли красиво щеше да е да наблюдава как дъждът се стича по онези високи прозорци, да го чува по покривите на верандите. Колко лошо, че бе пропуснал подобно нещо. Бе си го мислил често, но никога не го бе виждал. А дъждът в Ню Орлиънс бе толкова красив.
Е, щеше да забрави за цялата работа, защо не. Хвана се, че отговаря на уверенията на Лайтнър, сякаш бяха думи, изречени на изповед, думи с някаква религиозна тежест. Да, щеше да забрави за всичко това.
Даде знак на сервитьорката. Беше гладен. Сега закуската щеше да му се услади. И без да мисли много за това, извади визитката на Лайтнър от джоба си и погледна телефонните номера — номера, на които можеше да се обади, ако има въпроси, номера, на които изобщо не възнамеряваше да звъни. Накъса я на малки парченца и ги пусна в пепелника. А после ги запали.
Две
Девет вечерта. Стаята бе тъмна, ако не се броеше синкавата светлина от телевизора. Госпожица Хавишам, не беше ли тя — призрак в сватбена рокля от любимите „Големи надежди“.
През чистите прозорци без завеси можеше да види светлините в центъра на Сан Франциско, ако реши — съзвездие, блещукащо през рядката мъгла, и точно под него заострените покриви на по-малките къщи в стил кралица Ана по Либърти стрийт. Колко обичаше Либърти стрийт! Неговата къща бе най-високата в редицата, вероятно бивше имение, а не само красива сграда, извисяваща се царствено сред по-скромните си посестрими, над шума и суетата на Кастро1.
Той бе възстановил тази къща. Познаваше всеки пирон, всяка греда, всеки корниз. По потник, под прежурящото слънце, той бе поставил всяка керемида по покрива. Дори бе излял бетона на страничната алея.