Бе невероятно тази малка жена да го е измъкнала от морето и да е изпомпала водата от дробовете му. Но в този момент той не разбираше, че тя е неговият спасител.
Някакви мъже го вдигнаха и го сложиха на носилка. Завързаха го за нея и болката го изпълни. Вятърът шибаше лицето му. Той не можеше да държи очите си отворени. Носилката се вдигна.
И след това объркването. Отново ли бе припаднал? Нима бе изпаднал в пълна забрава? Никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече случилото се после. Бяха го изнесли на брега, където чакаха линейка и репортери. Спомняше си проблясъците на светкавиците, хората изричаха името му. И линейката, да, някой се опитваше да вкара игла във вената му. Май бе чул и гласа на леля Вив. Умоляваше ги да спрат. Той трябваше да седне. Не биваше да го овързват отново, не!
— Чакайте, господин Къри, чакайте. Ей, я ми помогнете с тоя човек! — Все пак го вързаха отново. Отнасяха се с него като със затворник. Той се бореше. Но без полза; бяха инжектирали нещо в ръката му, знаеше го. Виждаше как мракът се спуска.
И тогава те се върнаха, онези, които бе видял там, отвъд, отново му говореха.
— Разбирам — каза той. — Няма да позволя да се случи. Ще ида у дома. Зная къде е. Помня…
Когато се събуди, го заливаше ярка изкуствена светлина. Болнична стая. Беше овързан с кабели към някакви машини. Най-добрият му приятел, Джими Барнс, седеше до леглото му. Опита се да поговори с Джими, но тогава сестрите и докторите го наобиколиха.
Докосваха го, по ръцете, по краката, задаваха му въпроси. Но той не можеше да се концентрира достатъчно, за да им отговори. Непрестанно виждаше разни неща — мимолетни образи на медицински сестри, на санитари, на болнични коридори. Какво беше това? Знаеше името на лекаря — Ранди Морис — и как целува жена си, Дийни, преди да излезе от къщи. И какво? Тези образи буквално изникваха в главата му. Не можеше да ги спре. Беше като да си наполовина буден и наполовина заспал, трескав, тревожен.
Сви рамене и се опита да прочисти главата си.
— Чуйте ме — каза. — Опитвам се.
В края на краищата знаеше за какво е всичко това, докосването, знаеше, че се е удавил и те искат да разберат дали не е получил някакво мозъчно увреждане.
— Но не бива да се притеснявате. Аз съм добре. Съвсем добре. Трябва да се махна оттук, да си събирам багажа. Трябва веднага да си ида у дома…
Резервации за самолета, затваряне на фирмата… Входът, обещанието, целта му, съдбоносната му цел…
Но каква бе тя? Защо трябваше да се върне у дома? И тогава дойде нов порой от образи — сестри чистеха тази стая, някой бършеше хромираната преграда на леглото му преди няколко часа, докато той спеше. Спрете. Трябваше да се върне отново към целта, към целта…
И тогава осъзна. Не можеше да си спомни каква е целта! Не можеше да си спомни какво бе видял, докато бе мъртъв! Не си спомняше нищо — хората, местата, какво му бяха казали — нищо. Не, това не можеше да бъде. Та нали беше така чудовищно ясно. И те разчитаха на него. Бяха казали: „Майкъл, знаеш, че не си длъжен да се връщаш, можеш да откажеш“. Но той бе казал, че ще го направи, че ще… какво? То щеше да се върне, като мимолетен проблясък, като сън, който си забравил, но по-късно си припомняш напълно!
Седна в леглото, като извади една от иглите, забучени в ръката му, и помоли за лист и химикалка.
— Трябва да лежиш.
— Не сега. Трябва да запиша нещо. — Но нямаше какво да запише! Помнеше как стои на скалата и мисли за онова отдавна отминало лято във Флорида, за топлите води… И после мократа, студена болка, когато лежеше на носилката.
Всичко си бе отишло.
Трябваше да затвори очи, да се опита да игнорира странната топлина в ръцете си и сестрата, която го буташе към възглавниците. Някой молеше Джими да излезе от стаята. Джими не искаше да го прави. Но защо виждаше всички тези странни несвързани неща — отново мимолетните образи на санитари, на съпруга на сестрата и тези имена, защо знаеше всички тези имена?
— Не ме докосвайте — рече той. Преживяването отвъд, отвъд океана, само то имаше значение!
Внезапно посегна към химикалката.
— Ако се поуспокоите…
Да, нов образ, когато докосна химикалката — сестрата я вадеше от чекмеджето на бюрото в коридора. И хартията — образ на мъж, който прибира бележника в метално шкафче.