А масичката до леглото? Образ на жената, която я бе почистила последно, с парцал, минаваща от стая в стая, с парцал, пълен с микроби. И някакъв проблясък за мъж с радио. Някой правеше нещо с радио.
А леглото? Последният пациент в него — госпожа Она Патрик, умряла в единайсет преди обед вчера, преди той дори да реши да иде на брега на океана. Не. Изключете това! Пред очите му за миг се появи тялото й в болничната морга. „Не мога да издържам!“
— Какво има, Майкъл? — попита доктор Морис. — Кажи ми. — Джими спореше с някого в коридора. Чуваше и гласа на Стейси. Стейси и Джими бяха най-добрите му приятели.
Трепереше.
— Да, разбира се — прошепна той на лекаря. — Ще ви кажа. Само ако не ме докосвате.
В отчаянието си той сложи ръце на главата си и прокара пръсти през собствената си коса и… милостиво не почувства нищо. Отново потъна в сън, като си мислеше — ето, то ще се появи отново, тя ще бъде там и аз ще разбера. Но още докато се унасяше, осъзна, че всъщност не знае коя е тя.
Трябваше да си иде у дома, да, у дома — след всичките тези години, тези дълги години, в които домът се бе превърнал в някаква фантазия…
— Трябва да се върна там, където съм роден — прошепна. Беше му толкова трудно да говори. Така му се спеше. — Ако ми дадете още някакви лекарства, ще ви убия, кълна се.
На следващия ден приятелят му Джими му донесе кожените ръкавици. Майкъл не смяташе, че ще помогнат, но си струваше да опита. Беше изпаднал в толкова силна възбуда, че бе на ръба на лудостта.
Когато репортерите се обадиха по телефона в болничната му стая, той им избълва всичко за „случващото се“. А когато те си пробиха път и до стаята му, той говореше отново и отново, разказваше до безкрайност и все повтаряше: „Не мога да си спомня!“. Дадоха му да докосне разни неща и той им каза какво вижда. „Но това не значи нищо.“
Камерите работеха, а безбройните им механизми издаваха електронните си звуци. Болничният персонал разпъждаше репортерите. Майкъл се страхуваше да докосва дори вилицата или ножа. Не искаше да яде. Служители от цялата болница непрестанно идваха и бутаха разни предмети в ръцете му.
Когато бе под душа, докосна стената. И видя отново жената, мъртвата жена. Тя е била в тази стая три седмици. „Не искам да си взимам душ — каза тя. — Болна съм, не разбираш ли?“ Снаха й я караше да стои там. Трябваше да се махне от кабинката. Падна изтощен на леглото и пъхна ръце под възглавницата.
Когато за първи път сложи кожените ръкавици, се появиха няколко мимолетни образа. И после той потри бавно ръце една в друга и всичко се разми, образите се насложиха един върху друг, докато вече не можеше да различи нищо, и множеството имена, които се въртяха из главата му, се сляха в шум, а после изчезнаха.
Посегна бавно към ножа на подноса. Видя нещо, но съвсем смътно, тихо, което после изчезна. Вдигна чашата и пи мляко. Само някакво потрепване. Слава богу! Ръкавиците вършеха работа. Номерът бе просто да върши всичко много бързо.
Само да можеше да се махне оттук! Но те не го пускаха.
— Не искам мозъчно сканиране — каза той. — Мозъкът ми си е наред. Ръцете ме подлудяват.
Но те се опитваха да помогнат — доктор Морис, главният лекар и приятелите му, и леля Вивиан, която стоеше до леглото му с часове. По негова молба доктор Морис се бе свързал с човека от линейката и с бреговата охрана, с хората от спешна помощ и с жената от яхтата, жената, която го бе съживила — с всички, които можеха да си спомнят дали е казал нещо важно. В края на краищата дори една-единствена думичка можеше да отключи паметта му.
Но думи нямаше. Майкъл бе измърморил нещо, когато отворил очи, каза жената, но тя не успяла да разбере каква точно е думата. Започвала с „Л“, нещо като име, може би. Но това било всичко. После хората от бреговата охрана го отнесли. В линейката той започнал да буйства и трябвало да го успокоят.
И все пак му се искаше да може да поговори с тези хора, особено с жената, която го бе върнала обратно. Бе казал това на журналистите.
Джими и Стейси оставаха с него до късно всяка нощ. Леля Вив идваше всяка сутрин. Накрая дойде и Тереза, боязлива, изплашена. Не можела да стои до болни хора.
Той се засмя. Ти си си точно за Калифорния, рече си той. Представи си как казва нещо такова. И тогава направи нещо импулсивно. Свали ръкавиците и сграбчи ръката й.