Уплашена, не те харесвам, ти си център на внимание, искам да се разкарам от всичко това, не ти вярвам, че си се удавил, това е нелепо, искам да се махна оттук, аз, трябваше да ми се обадиш.
— Отивай си, скъпа — каза той.
Веднъж, през тихите часове, една от сестрите пъхна сребърна писалка в ръката му. Той бе дълбоко заспал. Ръкавиците бяха на масата.
— Кажи ми името й — рече тя.
— Не виждам името й, виждам бюро.
— Опитай се.
— Красиво махагоново дърво със зелена настолна попивателна.
— А жената, която използва писалката?
— Алисън.
— Да. Къде е тя?
— Не зная.
— Опитай отново.
— Казах ти, че не зная. Тя ти я даде и ти я сложи в чантичката си тази сутрин. Това са просто образи. Не знам къде е. Ти си в кафене и пишеш на една салфетка с писалката. Мислиш си, че трябва да ми я покажеш.
— Тя е мъртва, нали?
— Не зная, казах ти. Не виждам. Алисън, само това виждам. Тя пише списък за покупки с писалката, за бога, искаш ли да ти кажа какво пише в него?
— Трябва да виждаш и още нещо.
— Да, ама не виждам! — Сложи си ръкавиците. Вече нищо нямаше да го накара да ги свали.
Следващите три седмици бяха същинска агония. Двама от бреговата охрана му се обадиха, както и един от шофьорите на линейката, но не можаха да му кажат нищо, което да му помогне. А жената от яхтата, която го бе спасила, не искаше да се набърква. Доктор Морис й бе обещал, че няма да я замесва. Междувременно бреговата охрана бе признала пред пресата, че не са успели да запишат името на кораба или регистрацията му. Един от вестниците го наричаше „океански круизър“. Може би сега беше на другия край на света.
Майкъл вече бе осъзнал, че е разказал историята си на твърде много хора. Всяко списание в страната искаше да го интервюира. Не можеше да излезе, без някой репортер да изскочи на пътя му или пък някой напълно непознат да напъха портфейл или снимка в ръката му. Телефонът също не спираше да звъни. Пощата пред вратата му се трупаше и макар че събра куфара си, той все не можеше да се принуди да тръгне. Вместо това пиеше леденостудена бира по цял ден, а после, когато бирата вече не действаше — бърбън.
Приятелите му се опитаха да му останат верни. Разговаряха на смени с него, опитваха се да го успокоят, опитваха се да го накарат да остави пиенето, но не успяваха. Стейси дори му четеше, защото той не можеше сам. Беше изтощил всички и го съзнаваше.
Истината беше, че в ума му бе същинско гъмжило. Опитваше се да различи нещата. Ако не можеше да си спомни, поне можеше да разбере всичко това, това разтърсващо, ужасно нещо. Но той знаеше, че броди отново и отново около „живота и смъртта“, „около случилото се там отвъд“, около начина, по който бариерите между живота и смъртта се разтрошаваха в нашето популярно и сериозно изкуство. Нима никой не забелязваше това? Филми и романи отново и отново повтаряха какво се случва. Просто трябва да се вгледаш и ще го видиш. Защо не бе разбрал досега, че подобно нещо се случва.
Да вземем филма на Бергман „Фани и Александър“. Мъртвите просто идваха и разговаряха с живите. А нима и във „Викове и шепот“ мъртвите не се надигаха и не проговаряха? Имаше и някои комедии, смятани за по-леки филми, в които това се случваше още по-често. Да вземем например „Жената в бяло“, с онова малко мъртво момиченце, което се появява в стаята на малкото момче, и в „Джулия“ с Миа Фароу, където едно мъртво дете я преследваше из цял Лондон.
— Майкъл, сигурно си се натряскал.
— Но това не е само във филмите на ужасите, не разбираш ли? Това се случва в цялото ни изкуство. Вземи например книгата „Белият хотел“, всички сте я чели. Е, героинята умира и минава в задгробния живот. Казвам ви, нещо ще се случи. Бариерите се рушат, аз самият говорих с мъртвите и се върнах, и на някакво подсъзнателно ниво всички ние знаем, че бариерите се рушат.
— Не искам да говоря за това. — Наистина се беше натряскал, трябваше да признае, и възнамеряваше да си остане така. Харесваше му. Вдигна телефона да поръча още една каса бира. Нямаше нужда леля Вив да излиза за каквото и да било. А и си имаше скътан „Гленливит“. И още „Джак Даниълс“. О, можеше да остане натряскан, докато умре. Нямаше проблем.
Окончателно закри фирмата по телефона. Когато се бе опитал да работи, хората му съвсем откровено му бяха казали да си ходи у дома. Не искаха да имат нищо общо с постоянното му бърборене. Той скачаше от тема на тема. И после онзи репортер, който го караше да демонстрира силата си за жената от Сомона Каунти. Пък и още нещо го разяждаше, нещо, което вече не можеше да признае на никого: получаваше смътни емоционални впечатления от хората, без значение дали ги докосваше, или не.