Живееха в Айриш Ченъл. Отрудени хора от три поколения обитаваха малката двуетажна къща в квартала близо до брега, където се бяха заселили толкова много ирландци. Предците му бяха избягали от Големия картофен глад3 в Ирландия, натъпкани в корабите, пренасящи памук към Ливърпул, които се връщаха към американския Юг за по-доходоносен товар.
И бяха стоварени във „влажния гроб“, всички тези гладни имигранти, някои облечени само в дрипи, молещи за работа и умиращи със стотици от жълтата треска, охтика и холера. Оцелелите бяха прокопали градските канали, гъмжащи от комари. Те бяха захранвали котлите на големите параходи. Те бяха товарили памук на корабите и бяха работили по изграждането на железниците. Те бяха станали полицаи и пожарникари.
Това бяха жилави хора. Хора, от които Майкъл бе наследил дарбата си да строи и решителността си. Обичта му към това да работи с ръцете си бе дошла от тях и накрая бе надделяла, въпреки годините, посветени на образование.
Бе израснал, слушайки истории за онези ранни дни, за това как ирландските работници сами издигнали огромната енорийска църква „Свети Алфонс“, като влачили камъни от реката, споявали ги с хоросан и събирали пари за красивите статуи, които щели да дойдат от Европа. „Нали разбираш. Трябваше да надминем германците, които строяха «Света Богородица» точно от другата страна на улицата. Нищо на света не можеше да ни накара да идем на служба заедно с тях.“ Ето затова имаше две великолепни енорийски църкви, вместо една, в които сутрешните служби се провеждаха от едни и същи свещеници.
Дядото на Майкъл бе работил като полицай по пристанищата, където баща му навремето бе товарил бали с памук. Той заведе Майкъл да види корабите, превозващи банани, които с хиляди потъваха в склада по конвейерните ленти. Предупреждаваше го за големите черни змии, които може да се крият в касетките чак докато не ги изнесат на пазара.
Бащата на Майкъл беше пожарникар, докато един следобед не срещна смъртта си в пожара на Чупитулас стрийт. Тогава Майкъл бе на седемнайсет. Това бе преломен момент в живота му, защото щом баща му си отиде, майка му го отведе със себе си в родния си град, Сан Франциско.
Не хранеше дори и най-малкото съмнение, че Калифорния е била добра към него. Двайсети век бе добър към него. Той беше първият от този стар род, който бе завършил колеж, първият, който дори бе живял в свят на книги, картини и красиви къщи.
Но дори и баща му да не беше умрял, животът на Майкъл нямаше да е живот на пожарникар. Той се вълнуваше от неща, които никога не бяха интересували предците му.
Дори само музиката в онази лятна нощ. Начинът, по който обикна книгите още щом се научи да чете, начина, по който започна да поглъща всичко от Дикенс и веднъж завинаги се влюби в „Големите надежди“.
Години по-късно в Сан Франциско той бе дал на своята строителна компания точно това име: „Големите надежди“.
Обичаше да потъва в „Големите надежди“ или „Дейвид Копърфийлд“ в училищната библиотека, където другите момчета се замеряха с топчета, ръгаха го и го заплашваха, че ще го набият, ако не спре да се държи „идиотски“ — определение от Айриш Ченъл, с което окачествяваха някой, който не проявява добрия вкус да бъде жесток, брутален и да презира всичко, което не подлежи на незабавна дефиниция.
Но никой никога не наби Майкъл. От баща си бе наследил достатъчно здравословна злоба, за да може да накаже всеки, който дори се опита. Още като дете той беше едър и необикновено силен — човешко същество, за което всяка физическа дейност, дори и от насилствен характер, бе съвсем естествена. Определено обичаше да се бие. И децата бързо се научиха да не го закачат, а той се научи да прикрива достатъчно добре душата си, така че те му прощаваха спорадичните залитания и като цяло го харесваха.
А разходките, онези разходки, които никой друг на неговата възраст не предприемаше? Дори приятелките му по-късно така и не ги разбраха. Рита Мей Дуайър даже му се присмя. Мари Луиз каза, че е откачен. „Какво искаш да кажеш с това «просто се разхождах»?“ Още от най-ранните си години той обичаше да се разхожда, да прекосява Мегазин стрийт — голямата отличителна линия между тесните, огрени от слънцето улички, където бе роден, и огромните тихи улици на Гардън Дистрикт.
3
Криза в Ирландия в периода 1845–1850 година, когато болест по картофите лишава голяма част от населението от основното му препитание. — Бел.прев.