В Гардън Дистрикт бяха най-старите имения в града, дремещи зад огромните дъбове и обширни градини. Там той крачеше в тишина по тухлените тротоари, пъхнал ръце в джобовете, и понякога си подсвиркваше. Мислеше си, че някой ден ще има голяма къща тук. Щеше да има къща с бели колони отпред и алеи с каменна настилка. Щеше да има огромно пиано, като онези, които успяваше да мерне през високите до тавана прозорци. Щеше да има дантелени завеси и полилеи. И щеше да чете Дикенс по цял ден в някоя хладна библиотека, където книгите стигат чак до тавана и кървавочервените азалии дремят отвъд перилата на верандата.
Чувстваше се като герой на Дикенс, като младия Пип, който зърва за миг онова, което би трябвало да притежава, и в същото време е толкова далече от него.
Но в тази си любов към разходките той не бе напълно сам, защото майка му също обичаше да се разхожда и вероятно това бе една от най-значимите склонности, които бе съумяла да му предаде.
И тя като него разбираше и обичаше къщите. И когато той беше още съвсем малък, го водеше в тихото светилище на старите домове, посочваше му любимите си места и огромните гладки морави, често наполовина скрити от храстите на камелията. Бе го научила да се вслушва в писъците на птиците в короните на дъбовете, в музиката на скритите фонтани.
Имаше една мрачна къща, която тя обичаше най-силно и която той никога нямаше да забрави — дълга мрачна многоетажна градска къща, от чиито странични веранди преливаше огромна бугенвилия. И често, когато минаваше покрай нея, Майкъл виждаше някакъв странен и самотен мъж да стои сред високите неподдържани храсти, далече в дъното на запуснатата градина. Изглеждаше някак изгубен в преплетената избуяла зеленина, дотолкова потънал в сенките на растенията, че друг минувач може би нямаше да го забележи.
Всъщност Майкъл и майка му играеха нещо като игра, свързана с този мъж. Тя винаги казваше, че не може да го види.
— Но той е там, мамо — настояваше Майкъл.
А тя казваше:
— Добре, Майкъл, кажи ми как изглежда.
— Има кестенява коса и кафяви очи. Много е изтупан, сякаш отива на парти. Но той ни гледа, мамо, и не мисля, че е редно да стоим тук и да го зяпаме.
— Майкъл, там няма никакъв мъж — казваше майка му.
— Мамо, престани да ме дразниш!
Но имаше един случай, в който тя наистина бе видяла този мъж и никак не го беше харесала. Не стана при къщата. Не беше в запуснатата градина.
Беше по Коледа, Майкъл бе още много малък.
Голямата ясла вече бе сложена до олтара в „Свети Алфонс“ и бебето Исус лежеше в нея. Майкъл и майка му бяха отишли да коленичат пред перилата на олтара. Колко красиви бяха статуите на Мария и Йосиф в естествен размер; и самият малък Исус, който се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички. Като че навсякъде искряха ярки светлини и сладостно, меко потрепваха свещите. Църквата бе пълна с шум от провлачване на крака и с приглушен шепот.
Вероятно това бе първата Коледа, която Майкъл можеше да си спомни. Но какъвто и да бе случаят, онзи мъж бе там, горе, в сенките на олтара. Взираше се тихо и когато видя Майкъл, му се усмихна леко, както винаги. Ръцете му бяха притиснати една към друга. Носеше костюм. Лицето му изглеждаше много спокойно. Въобще изглеждаше досущ както в градината на Първа улица.
— Виж, мамо, ето го — каза веднага Майкъл. — Онзи мъж от градината.
Майка му хвърли кратък поглед към мъжа и изплашено извърна очи. А после прошепна в ухото на Майкъл:
— Добре, само не го зяпай.
Когато излязоха от църквата, тя се обърна отново да погледне.
— Това беше мъжът от градината, мамо.
— За какво изобщо говориш? — попита го тя. — Каква градина?
Следващия път, когато се разхождаха по Първа улица, той отново видя мъжа и пак се опита да й каже. Но тя продължаваше с играта. Дразнеше го, като казваше, че няма никакъв мъж.
А после се смееха. Всичко беше наред. Навремето това не бе означавало кой знае какво за него, но така и не го забрави.
Много по-важно бе, че с майка му бяха близки приятели и винаги се забавляваха заедно.
В последвалите години той получи от майка си още един дар — филмите, които го водеше да гледа в центъра, в кино „Сивик“. Винаги взимаха трамвая в събота, за матинетата. „Туй са пълни глезотии, Майк“, обичаше да казва баща му; никой не бе в състояние да го завлече да гледа такива щуротии.
Майкъл знаеше, че не бива да му противоречи, и с времето се научи да се усмихва и да свива рамене така, че баща му просто да остави и него, и майка му на мира. Пък и нищо не бе в състояние да замени онези специални съботни следобеди. Защото чуждестранните филми бяха като портали към друг свят и изпълваха Майкъл с неизразимо страдание и щастие.