Никога не забрави „Ребека“ и „Червените обувки“, „Приказките на Хофман“ и един италиански филм по операта „Аида“. И онази прекрасна история за пианиста „Песен, която ще запомниш“. Обичаше „Цезар и Клеопатра“ с Клод Рейнс и Вивиан Лий. И „Покойният Джордж Апли“ с Роналд Колман, който имаше най-красивия мъжки глас, който някога бе чувал.
Вбесяваше се, че понякога не може да разбере тези филми, че понякога дори не може да следи сюжета. Субтитрите все преминаваха твърде бързо, за да ги прочете, а в английските филми актьорите говореха прекалено бързо, за да разбере твърдия им акцент.
Понякога майка му му обясняваше филма на път за дома. Отминаваха с трамвая тяхната спирка и продължаваха по целия път нагоре до Карлтън авеню. Беше подходящо местенце да останат насаме. Пък и по улиците имаше толкова великолепни къщи — по-нови, често претрупани постройки, издигнати след Гражданската война, не така красиви като старите на Гардън Дистрикт, но все пак достатъчно разкошни, за да бъдат съзерцавани.
О, тихата болка на тези лениви пътувания — да искаш толкова много и да разбираш тъй малко. От време на време той хващаше цветовете на миртата, нежни като креп, през откритите прозорци на трамвая. Мечтаеше да бъде Максим де Уинтър4. Искаше да знае имената на всичките класически мелодии, които бе чувал по радиото и които толкова много обичаше, за да може да разбере неразгадаемите чужди думи, които изричаха говорителите.
И колкото и да е странно, зърваше същия този елегантен свят и красивите му хора и в старите филми на ужаса, прожектирани в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт — в неговия квартал. Там имаше същите онези дъбови библиотеки, същите сводести огнища и мъже с елегантни халати и грациозни жени с тихи гласове — наред с чудовището на Франкенщайн или дъщерята на граф Дракула. Доктор Ван Хелзинг бе най-елегантният от всички, а самият Клод Рейнс, който бе играл Цезар във филма, прожектиран в центъра, сега се кикотеше като обезумял в „Невидимия“.
Колкото и да се опитваше да не стане така, Майкъл започваше да намразва Айриш Ченъл. Обичаше сънародниците си. Харесваше и приятелите си. Но мразеше двойните къщи, по двайсет в редица, с миниатюрни предни дворове и ниски огради от заострени колчета, бара на ъгъла с джубокса в дъното и мрежата на вратата, която постоянно се затръшва, дебелите жени в рокли на цветя, които биеха децата си с колани или просто с голи ръце по улицата.
Ненавиждаше тълпите, които пазаруваха по Мегазин стрийт в късния съботен следобед. Струваше му се, че децата са винаги с мръсни лица и изцапани дрехи. Продавачките зад тезгяха в мрачния магазин бяха груби. Паважът смърдеше на вкиснала бира. Над магазините пък бяха старите вонящи ведомствени жилища на железниците, където живееха най-нещастните от приятелите му. Смърдеше и в магазините за стари обувки, и в работилниците за поправка на радиоапарати. Вонята се усещаше дори в кино „Щастлив час“. Вонята на Мегазин стрийт. Килимите по стълбищата на тези стари сгради приличаха на стари бинтове. Прах покриваше всичко. Майка му не би отишла на Мегазин стрийт дори за да си купи макара конци. Тя прекосяваше Гардън Дистрикт, хващаше трамвая „Сейнт Чарлз“ на булеварда и пътуваше с него до Канал стрийт.
Майкъл се срамуваше от омразата си. Срамуваше се, както Пип се срамуваше от омразата си в „Големите надежди“. Но колкото повече научаваше и колкото повече виждаше, толкова по-силно ставаше презрението му.
И точно хората, винаги хората го отвращаваха най-много. Той се срамуваше от твърдия акцент, който веднага издаваше, че идва от Айриш Ченъл, акцент, който бе един и същ и в Бруклин, и в Бостън — навсякъде, където се бяха заселили ирландци и германци. „А, вие сте от католическото училище — казваха децата от горната част на града. — Личи си от акцента ви.“ И го казваха с презрение.
Майкъл не харесваше и монахините, грубите монахини с дълбоки гласове, които пердашеха момчетата, когато си искаха, тормозеха ги и ги унижаваха просто по каприз.
Всъщност той ги мразеше особено много заради нещо, което бяха направили, когато бе на шест години. Едно малко момче, един „калпазанин“, бе извлечено от стаята на първокласниците и заведено при учителката на първи клас в девическото училище. По-късно съучениците му разбраха, че там го накарали да стои в коша за боклук, разплакано и изчервено, пред всички малки момиченца. Сестрите го блъскали отново и отново и му крещели: „Скачай в боклука, скачай!“. Момичетата гледали и по-късно разказаха всичко на момчетата.