— Мис Сан Франциско — обръщаше се към нея баща му, — майка ми прави всичко вместо теб, не виждаш ли?
А в малкото случаи, когато тя се напиваше и започваше да заваля думите, той се втренчваше в нея с крайно презрение. Но никога не се опита да я спре. Все пак тя рядко стигаше дотам. Беше само заради идеята жена да седи и да пие сама като мъж, направо от бутилката цяла вечер. Майкъл знаеше, че баща му си мисли това, нямаше нужда да му го казва.
А може би се страхуваше, че тя може да си отиде, ако се опита да я контролира или командва. Той се гордееше с хубостта й, със стройното й тяло и дори с изтънчения начин, по който говореше. Дори сам й купуваше вино от време на време — бутилки портвайн и шери, които той самият не обичаше.
— Сладки лепкави бълвочи за жени — казваше на Майкъл. Но точно това пиеха и пияниците и Майкъл го знаеше.
Дали майка му мразеше баща му? Майкъл така и не разбра със сигурност. В един момент от детството си научи, че майка му е с около осем години по-голяма от него. Но това изобщо не си личеше, пък и баща му беше хубав мъж и майка му, изглежда, също мислеше така. През повечето време бе мила със съпруга си, но тя бе мила с всички. Само че нищо на света не можеше да я накара да забременее отново, повтаряше го често, и откъм вратата на задната спалня се чуваха кавги, ужасни, приглушени кавги.
Имаше една история за майка му и баща му, но Майкъл така и не разбра дали е истина. Леля му я разказа след смъртта на майка му. Каза му, че родителите му се влюбили в Сан Франциско, преди самия край на войната, когато баща му бил във флота, и че тогава той бил голям хубавец в онази униформа и имал чар, който по онова време бил пленителен за момичетата.
— Приличаше на теб, Майк — каза леля му след години. — Черна коса, сини очи и едри ръце, също като теб. И нали помниш гласа му, красив глас, някак дълбок и мек. Дори и с онзи ирландски акцент.
И така, майка му много „хлътнала“ по баща му, и когато той отново заминал отвъд океана, започнал да й пише хубави поетични писма, ухажвал я и й разбил сърцето. Но писмата не били писани от него. Написал ги най-добрият му приятел, образован мъж, който служел на същия кораб и научил доста за метафорите и цитатите от книгите. Майка му така и не разбрала това.
Всъщност тя се влюбила заради тези писма. И когато се оказала бременна с Майкъл, отпътувала на юг, доверявайки се именно на тях, и била приета от едно съвсем обикновено и сърдечно семейство, което уредило сватба в „Свети Алфонс“ — щяла да се състои веднага щом баща му си вземел отпуск.
Какъв ли шок е било за нея да види малката уличка без никакви дървета, миниатюрната къща, в която всяка стая беше преходна, и свекървата, която слугуваше на мъжете и никога дори не сядаше на масата по време на вечеря?
Леля му му каза, че веднъж баща му признал за писмата на майка му. Тогава Майкъл бил още бебе и тя толкова се вбесила, че се опитала да убие баща му, и изгорила всички писма в задния двор. Но после се успокоила и се опитала някак да го преглътне. Все пак имала малко дете. Минавала трийсетте. Родителите й били мъртви; имала само сестра и брат в Сан Франциско, така че нямала друг избор, освен да остане с бащата на детето си, пък и Къри не били лоши хора.
Особено обичала свекърва си, която се грижела за нея по време на бременността. И точно за тази част — обичта между двете жени — Майкъл знаеше, че е истина, защото майка му бе поела грижите за старицата на смъртния й одър.
И баба му, и дядо му починаха в годината, когато Майкъл отиде в гимназията. Баба му през пролетта, а дядо му — два месеца по-късно. И макар че дотогава си бяха отишли много лели и чичовци, това бяха първите погребения, на които бе присъствал, и те се запечатаха в паметта му завинаги.
Бяха абсолютно замайващи преживявания, с онази церемониалност и изисканост, които Майкъл така обичаше. Всъщност той бе дълбоко разтревожен от факта, че обзавеждането в погребалната агенция „Лониган и синове“, и лимузината със сивата кадифена тапицерия, и дори цветята и изискано облечените носачи на ковчега изглеждаха някак свързани с атмосферата на елегантните филми, които толкова ценеше. Тук всички говореха тихо, имаше изящни килими и резбовани мебели, богати цветове и дамаски, аромат на лилии и рози, и хора, които потискаха присъщата си низост и грубост.