Сякаш, когато умреш, влизаш в света на „Ребека“ или „Червените обувки“. И получаваш красиви неща в последния си ден на земята, преди да те заровят в пръстта.
Това беше аналогия, която го занимаваше с часове. Когато гледа „Годеницата на Франкенщайн“ за втори път в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт, виждаше само огромните къщи на екрана и слушаше музиката на гласовете, разглеждаше дрехите. Искаше му се да може да поговори с някого за това, но когато се опита да каже на приятелката си Мари Луиз, тя изобщо не го разбра. Помисли го за тъпак, който кисне в библиотеката. Тя никога не би отишла на чуждестранен филм.
В нейните очи той видя същия онзи поглед, който бе виждал и в очите на баща си. Не беше страх от непознатото, а отвращение. Той не искаше да бъде отвратителен.
Освен това вече беше в гимназията. Всичко се беше променило. Понякога наистина се страхуваше, че може би сега е времето, когато ще умрат мечтите му и истинският свят ще го погълне. Като че останалите се чувстваха точно така. Една вечер бащата на Мари Луиз, седнал на стълбите пред къщата си, го изгледа хладно и попита:
— Какво те кара да мислиш, че ще отидеш в колеж? Баща ти да не би да има пари за „Лойола“? — Той се изплю на паважа, оглеждайки го от глава до пети. И тогава Майкъл отново го почувства — отвращението.
Беше свил рамене. По онова време в Ню Орлиънс нямаше държавни училища.
— Може би ще отида в Щатския на Луизиана, в Батън Руж — каза той. — Може би ще спечеля стипендия.
— Как пък не! — измърмори онзи под нос. — А защо не се опиташ да станеш поне наполовина толкова добър пожарникар, колкото е баща ти?
Може би всички те имаха право и сега му беше времето да помисли за тези неща. Беше израснал висок, почти метър и осемдесет, нещо необичайно за дете от Айриш Ченъл, и истински рекорд за клона на фамилия Къри, към който принадлежеше. Баща му бе купил един стар пакард и в свободното си време го бе научил да шофира, та сега Майкъл работеше почасово, като правеше доставки за един цветар на Сейнт Чарлз авеню.
Но всъщност старите му мечти започнаха бавно да отстъпват по време на втората година в гимназията. Тогава той започна да забравя амбициите си. Започна да играе футбол, даже влезе в отбора, и внезапно се озова на терена на стадиона в Сити Парк, а децата крещяха.
„Майкъл Къри ви видя сметката“, пищяха те през високоговорителите. По телефона Мари Луиз му измърка, сякаш пред припадък от радост, че колкото до нея, той я бил покорил напълно и тя ще направи за него „всичко“.
Това бяха хубави дни за католическото училище, най-бедното училище за бели в Ню Орлиънс. Беше дошла нова директорка, която — качена на една пейка в двора — крещеше в микрофона, за да нахъса децата преди играта! Изпращаше огромни тълпи в Сити Парк, за да викат за отбора. Скоро разпрати ученици да събират помощи за построяването на салон и отборът започна да твори малки чудеса. Печелеше игра след игра, и то, както изглеждаше, само със силата на волята си, като отбелязваше точки дори когато противникът играеше по-добре.
Майкъл все още залягаше над книгите, но футболът беше истинският фокус на емоционалния му живот онази година. Футболът бе идеален отдушник на агресията му, на силата му, дори на безсилието му. Той беше една от звездите на училището. Усещаше как момичетата го гледат, когато минава по пътеката в църквата по време на сутрешната меса в осем.
И тогава мечтата му се сбъдна. Католическото училище спечели градския шампионат. Потиснатите и унизените, децата от другата страна на Мегазин, децата, които говореха толкова смешно, че всички знаеха, че са от Айриш Ченъл, най-после успяха.
Дори „Таймс-Пикаюн“ бе пълен с възторжени похвали. И така, гимназията се прочу, Мари Луиз и Майкъл стигнаха „до края“, а после агонизираха в очакване да разберат дали Мари не е бременна.
Тогава Майкъл можеше да изгуби всичко. Не искаше нищо друго, освен да отбелязва тъчдаун след тъчдаун, да бъде с Мари Луиз, да прави пари, за да може да я вози с пакарда. На Марди Грас двамата с нея, облечени като пирати, слязоха да Френския квартал да пийнат по бира и да се понатискат на някоя пейка на Джаксън Скуеър. С наближаването на лятото Мари все по-често говореше за женитба.
Майкъл не знаеше какво да прави. Чувстваше, че с Мари си принадлежат, и все пак не можеше да разговаря с нея. Тя не харесваше филмите, на които я водеше — „Жажда за живот“ или „Марти“, или „На кея“. А когато заговореше за колеж, тя му казваше, че това са само мечти.