И тогава дойде зимата на последната му година в гимназията. Беше адски студено и Ню Орлиънс видя сняг за първи път от цял век. Когато свършеше училище по-рано, Майкъл тръгваше сам из Гардън Дистрикт, по красивите, покрити с бяло улици, и гледаше снега, който падаше меко и безшумно около него. Не искаше да споделя този момент с Мари Луиз. Споделяше го с къщите и дърветата, които обичаше, дивеше се на красотата на обсипаните със сняг веранди и огради от ковано желязо.
По улиците играеха деца; коли караха бавно по леда, поднасяйки опасно на завоите. Красивото покривало от сняг се задържа с часове и когато Майкъл се прибра у дома, ръцете му бяха така студени, че едва превъртя ключа. Откри майка си да плаче.
Баща му бе загинал при пожар в някакъв склад в три часа същия следобед, докато се опитвал да спаси друг пожарникар.
За Майкъл и майка му това бе краят на живота в Айриш Ченъл. До края на май къщата на улица „Благовещение“ беше продадена. И час след като Майкъл получи гимназиалната си диплома пред олтара в църквата „Свети Алфонс“, двамата с майка му се качиха в един автобус „Грейхаунд“ за Калифорния.
Сега Майкъл щеше да бъде сред „красиви неща“, да учи в колеж и да се движи сред хора, които говорят добър английски. Сега всичко това щеше да стане реалност.
Леля му Вивиан живееше в красив апартамент в Голдън Гейт Парк. Беше пълен с тъмни мебели и истински маслени картини. Останаха при нея, докато не си намериха свой дом на няколко преки по-надолу. Майкъл веднага се записа в подготвителния курс за Щатския колеж, парите от застраховката на баща му щяха да стигнат за всичко.
Той хареса Сан Франциско. Наистина винаги беше студено, ужасно ветровито и голо, но все пак харесваше печалните цветове на града, които го поразяваха като крайно необичайни — охра, маслиненозелено, тъмно римско червено и дълбоко сиво. Огромните, богато украсени викториански къщи му напомняха за красивите имения в Ню Орлиънс.
Като че ли бедната прослойка, към която принадлежеше в Ню Орлиънс, тук не съществуваше. Защото в Сан Франциско дори полицаите и пожарникарите говореха правилно, обличаха се добре и имаха скъпи къщи. Беше невъзможно да се каже кой от коя част на града идва. Дори паважът бе невероятно чист, а резервираността личеше и в най-беглите взаимоотношения на хората.
Когато вървеше из Голдън Гейт Парк, Майкъл се възхищаваше на тълпата, която като че допълваше, а не накърняваше красотата на тъмнозеления пейзаж. Хората караха своите разкошни чуждестранни велосипеди по алеите, седяха на малки групички по кадифената трева или пък пред малката естрада и слушаха неделния концерт. Музеите в този град също бяха истинско откровение за него, в тях имаше творби на стари майстори и в неделя бе пълно с хора — хора с деца, които, изглежда, приемаха всичко това за даденост.
През уикендите Майкъл открадваше по няколко часа от ученето, за да обиколи музея „Де Янг“, и да се взира с възхита във великолепната картина на Ел Греко „Свети Франциск от Асизи“, да усети завладяващо излъчване на изпитото лице.
„Нима и това е Америка?“ — питаше се Майкъл. Сякаш бе дошъл от друга страна в свят, който само бе зървал на киноекрана или по телевизията. Не в чуждестранните филми за огромни имения и смокинги, разбира се, а в по-новите американски филми, по телевизионните шоупрограми, в които всичко беше спретнато и цивилизовано.
Тук и майка му бе щастлива, наистина щастлива, така, както не я бе виждал никога. Спестяваше от заплатата си като продавачка на козметика в „Ай Мартин“, както бе правила преди години, и ходеше на гости на сестра си през уикендите, а понякога навестяваше и по-големия си брат, чичо Майкъл — префинен пияница, който продаваше „фин порцелан“ в „Гъмпс“ на Пост стрийт.
Един уикенд те отидоха в старомоден театър на Гиъри стрийт, за да гледат на живо „Моята прекрасна лейди“. Майкъл бе запленен. След това ходеха често на „театърче“ и гледаха прекрасни пиеси — „Калигула“ на Албер Камю, „На дъното“ на Максим Горки и една странна мешавица от монолози по произведението на Джеймс Джойс „Одисеи“.
Майкъл беше омаян от всичко това. Чичо му обеща, че когато открият сезона в операта, ще го заведе да гледа „Бохеми“. Той онемя от благодарност.
Сякаш детството му в Ню Орлиънс не беше съществувало.
Обичаше центъра на Сан Франциско с шумните трамваи и препълнени улици, с голямата евтина книжарница на Поуъл и Маркет, където можеше да стои и да чете до лавиците с часове, без никой да го забележи.