— Не. Не си играя.
— Искам да стигна до дъното на тази история, да разбера теб, мотивите ти, какво представляваш.
— Зная. Знаех го, преди да го изречеш — каза той по същия мил и прелъстителен начин. — Но ти си умна и разбираш, че селението, в което съществувам, няма дъно. — Замълча, а после продължи бавно: — Ако искаш да ти говоря с пълни и сложни изречения, за да призная твоите заблуди и грешки, мога да го направя. Но вероятно тогава казаното няма да е толкова близо до истината, колкото ти се иска.
— Но как ще го сториш?
— Чрез наученото за начина, по който мислят другите хора, разбира се. Искам да ти дам избор — започни с мен от началото, ако искаш чистата истина. Ще получиш загадъчни и неразбираеми отговори. Може да се окажат безполезни, но ще са истината. Или започни от средата, и ще получиш ясни и изтънчени отговори. И по двата начина ще разбереш за мен това, което аз самият съм научил за себе си от теб.
— Ти си дух, нали?
— Да, това, което ти наричаш дух.
— А ти как се наричаш?
— Не го правя.
— Разбирам. В твоето селение нямаш нужда от име.
— Дори нямам понятие за име. Но наистина просто нямам име.
— Но имаш желания. Искаш да бъдеш човек.
— Искам. — Последва нещо като лека въздишка, пропита с тъга.
— Защо?
— Ти не би ли искала да бъдеш човек, ако не беше?
— Не зная, Лашър. Вероятно щях да искам да съм свободна.
— До болка копнея за това — каза гласът бавно и печално. — Копнея да усещам топлина и студ; да позная удоволствието. Да се смея — о, какво ли е да се смееш? Да танцуваш и пееш, да виждаш ясно през човешки очи. Да докосваш нещата. Да съществуваш физически и емоционално във времето. Да удовлетворяваш амбициите си, да имаш ясни мечти и идеи.
— Да, разбирам те напълно.
— Не бъди толкова сигурна.
— Не виждаш ясно.
— Не е същото.
— А по-ясно ли виждаше през очите на мъртвец?
— По-добре, но не по-ясно. Смъртта ми пречеше, тегнеше над мен, около мен. Накрая ослепявах.
— Да, представям си. Но си влязъл в тялото на свекъра на Шарлот, докато е бил жив.
— Да, той знаеше, че съм в него. Беше слаб, но щастлив, че говори, че може да вдига предмети с ръцете си.
— Интересно. Ние наричаме това „обсебване“.
— Точно така. През неговите очи видях нещата ясно. Видях ярки цветове, усещах аромата на цветята, виждах птици. Чувах птици. Докосвах Шарлот с ръката си. Познавах Шарлот.
— Значи сега не можеш да чуваш? Не можеш да видиш светлината на този огън?
— Зная всичко за това, но не виждам, не чувам и не усещам като теб, Роуан. Въпреки че когато се приближа до теб, виждам каквото виждаш и ти, познавам и теб, и мислите ти.
Тя почувства леко жилване на страх.
— Но аз мога да го прекъсна.
— Ти мислиш, че можеш. Но то е по-голямо и по-продължително.
— Зная.
— Ние знаем. Ние. Но от теб се научихме да мислим подредено, научихме що е време. Научихме що е амбиция. За да имаш амбиция, трябва да имаш понятие за минало, настояще и бъдеще. Трябва да планираш. И говоря само за тези от нас, които искат. Тези, които не искат, не учат, защо да го правят? Но това „нас“ е много относително. Те не са „нас“ за мен, защото аз съм сам и разделен от другите като мен и мога да виждам само твоя вид.
— Разбирам. Когато беше в мъртво тяло… главите на тавана…
— Да.
— Променяше ли тъканите на онези глави?
— Да. Правех очите кафяви. Косата на по-светли кичури. Това ми костваше много топлина и концентриране. Концентрирането е ключът към всичко, което правя. Аз събирам нещата.
— А когато си в естественото си състояние?
— Огромен, неопределен.
— Как променяш пигментацията?
— Навлизам в частиците на плътта и ги променям. Но ти разбираш това по-добре от мен. Ти би го нарекла мутация. Аз не зная по-подходяща дума, ти познаваш научните думи. Понятията.
— И какво ти пречи да завладееш целия организъм?
— Той беше мъртъв. Постепенно си отиваше, беше тежък и аз бях слаб и безчувствен. Не можех да върна искрата на живота в него.
— Разбирам. А успя ли да промениш тялото на свекъра на Шарлот?
— Не. Не знаех, че мога да опитам да го направя. И сега не бих могъл да го направя, ако съм какъвто бях тогава. Разбираш ли?