— Моят живот с теб, как ще свърши?
Тишина.
— Не искаш да ми кажеш.
— Ти си порталът.
Тя стоеше неподвижно. Почти усещаше трескавата работа на мозъка си. Огънят пращеше тихо и пламъците танцуваха срещу тухлите, движението им изглеждаше толкова бавно, нереално. Въздухът отново потрепери. Стори й се, че дългите кристални капки на полилея се движат, въртят се и улавят миниатюрни отблясъци.
— Какво означава това?
— Знаеш какво означава.
— Не, не зная.
— Ти можеш да променяш материята, доктор Мейфеър.
— Не съм сигурна, че мога. Аз съм хирург. Работя с прецизни инструменти.
— О, но твоето съзнание е по-прецизно.
Тя се намръщи; пак се върна странния сън за Лайден…
— Ти можеш да спираш кървенето — каза той бавно и тихо. — Ти можеш да затваряш рани. Можеш да караш плътта да ти се подчини.
Полилеят иззвънтя тихо и улови сиянието на танцуващите пламъци.
— Ти можеш да забавиш пулса на пациентите си; отпушваш кръвоносни съдове в мозъците им.
— Невинаги съм…
— Правила си го. Страхуваш се от силата си, но я притежаваш. Излез в градината през нощта. Можеш да накараш цветята да се отворят. Можеш да ги накараш да пораснат. Също като мен.
— Но ти го правиш само с мъртви цветя.
— Не. Правя го и с живите. С онзи ирис, който видя, въпреки че това ме изтощи и нарани.
— И тогава той умря и се откърши от стъблото.
— Да. Не исках да го убивам.
— Просто си преминал границите му. Затова е умрял.
— Да. Аз не познавам границите му.
Тя се обърна настрани; чувстваше се като в транс… И все пак колко съвършено чист беше гласът му, колко точна бе артикулацията.
— Ти не само направляваш молекулите в една или друга посока — каза тя.
— Не, аз прониквам в химическата структура на клетките, точно като теб. Ти си порталът. Ти виждаш в самото ядро на живота.
— Не, надценяваш знанието ми. Никой не може да направи това.
Отново се върна в атмосферата на съня. Всички бяха събрани пред прозорците на университета в Лайден. Каква беше тази тълпа на улицата? Смятаха Ян ван Абел за еретик.
— Не знаеш какво говориш — каза тя.
— Зная. Виждам надалече. Ти ми даде метафори и понятия. Аз също научих много от книгите ти. Виждам до края. Зная. Роуан може да променя материята. Роуан може да реорганизира милиони клетки.
— И какъв е краят? Ще изпълня ли желанието ти?
Той отново въздъхна.
Нещо прошумоля в ъглите на салона. Драпериите се развяваха силно. Полилеят иззвънтя отново. Дали от тавана не се спусна нещо като пара, която се разпростря по бледите прасковени стени? Или просто светлината на огъня танцуваше в крайчеца на полезрението й?
— Бъдещето е тъкан от преплетени възможности — каза той. — Някои от тях постепенно стават вероятности, а част от тях стават неизбежности. Но в основата и вътъка са вградени изненади, които могат да разкъсат тъканта.
— И слава богу, че е така — каза тя. — Значи можеш да видиш какъв ще е краят?
— И да, и не. Много човеци са напълно предсказуеми. Но ти не си. Ти си твърде силна. Ти можеш да станеш порталът, ако поискаш.
— Как?
Тишина.
— Ти ли блъсна Майкъл в морето?
— Не.
— А кой?
— Майкъл падна от скала в морето, защото беше невнимателен. Душата го болеше и животът му беше нищо. Всичко това бе изписано на лицето му, личеше в жестовете му. Не беше нужно да си дух, за да го предвидиш.
— И ти си го предвидил?
— Видях какво ще се случи много преди това, но не аз го причиних. Аз се усмихнах. Защото видях, че вие с Майкъл се срещате. Видях го още когато той беше малък и ме гледаше през оградата. Видях смъртта му и спасението му от Роуан.
— И какво е видял той, когато се е удавил?
— Не зная. Не беше жив.
— Какво искаш да кажеш?
— Той беше мъртъв, доктор Мейфеър. Нали знаеш какво е да си мъртъв. Клетките спират да се делят. Тялото вече не е под властта на една организираща сила и нейните сложни команди. То умира. Ако бях влязъл в неговото тяло, щях да мога да движа крайниците му, да чувам през ушите му, защото то беше още цяло, но мъртво. Майкъл го беше напуснал.
— И ти знаеш това?
— Сега го разбирам. Видях го преди да се случи. Видях го, когато се случи.