— И къде беше ти тогава?
— До Деидре, правех я щастлива, карах я да мечтае.
— Значи наистина виждаш надалече.
— Роуан, това е нищо. Имам предвид, че виждам далече във времето. Пространството не е праволинейно за мен.
Тя отново се засмя тихо.
— Гласът ти е красив.
— Аз съм красив, Роуан. Моят глас е моята душа. Аз имам душа. Светът щеше да е твърде жесток, ако нямах.
Тя изпита такава тъга при тези думи, че й идваше да заплаче. Отново се вгледа в полилея, в стотиците малки отражения на пламъците. Стаята сякаш плуваше в топлина.
— Обичай ме, Роуан — каза той просто. — Аз съм най-мощното същество в твоето селение и целият съм за теб, любима моя.
Беше като песен без мелодия; гласът му сякаш бе покой и песен, ако такова нещо беше възможно.
— Когато бъда в плът, ще съм повече от човек; ще съм нещо невиждано под слънцето. И далече по-велико от Майкъл за теб. Аз съм безкрайна мистерия. Майкъл ти даде всичко, което можа. Във вашата връзка няма повече загадки.
— Не, това не може да е вярно — прошепна тя. Осъзна, че е затворила очи; беше много сънена. Насили се да погледне отново към полилея. — Има я безкрайната мистерия на любовта.
— Любовта трябва да бъде подхранвана, Роуан.
— Искаш да кажеш, че трябва да избирам между теб и Майкъл.
Тишина.
— Накара ли и другите да избират? — Мислеше си за Мери Бет и за нейните мъже.
— Казах ти, виждам надалече. Когато Майкъл застана пред портата преди много години по вашето време, аз видях, че ще трябва да направиш избор.
— Не ми казвай повече какво си видял.
— Е, добре. Приказките за бъдещето винаги карат хората да се чувстват нещастни. Техният импулс е основан на факта, че не могат да виждат надалече. Нека говорим за миналото. Хората обичат да разбират миналото.
— Нямаш ли някой друг, не толкова красив глас? Не можеш ли да изречеш последните думи саркастично? Нали така би трябвало да прозвучат?
— Мога да звуча както пожелая, Роуан. Ти чуваш какво чувствам. Аз наистина чувствам в мислите си и в съществото си. Болка и любов. Емоции.
— Говориш малко по-бързо.
— Боли ме.
— Защо?
— Искам да те накарам да разбереш.
— Искаш да те направя човек?
— Искам да съм в плът.
— И аз мога да ти дам плът?
— Имаш силата. А щом това бъде постигнато, и други неща ще станат възможни. Ти си тринайсетата, ти си порталът.
— Какво имаш предвид под „други неща“?
— Роуан, говорим за сливане, за химическа промяна, за структурно възстановяване на клетки, за материя и енергия в ново взаимоотношение.
— Знам какво имаш предвид.
— Значи знаеш, че щом нещо е постигнато веднъж, може да бъде постигнато отново.
— Защо никой преди мен не е успял да го направи? Жулиен също е бил силен.
— Познание, Роуан. Жулиен се роди твърде рано. Позволи ми да използвам отново думата сливане по малко по-различен начин. Досега говорихме за сливане между клетките. Нека сега поговорим за сливане на твоето познание за живота с вътрешната ти сила. Тук е ключът, който ще ти помогне да станеш порталът. Познанията на твоето време са невъобразими дори за Жулиен, който тогава виждаше изобретения, които приличаха на чиста магия. Можеше ли Жулиен да си представи сърце, отворено на операционната маса? Дете, заченато в епруветка? Не. А след теб ще дойдат и такива, чието познание ще е толкова голямо, че ще могат да определят какво представлявам аз.
— А ти можеш ли да определиш сам себе си?
— Не, но аз съм определим, а щом съм определим за смъртните, значи съм определим и за себе си. Научих от теб всичко необходимо за подобно разбиране.
— Но ти знаеш нещо за себе си, което можеш да ми обясниш с точни думи.
— … че съм необхватен; че трябва да се концентрирам, за да почувствам силата си; че мога да впрягам тази сила; че мога да чувствам болка в съзнателната част от мен.
— О, да, и каква е тази съзнателна част? Откъде идва силата, която впрягаш? Това са въпросите.
— Не зная. Когато Сузан ме повика, аз се събрах. Първо се свих, като да премина през тунел. Чувствах формата си, разстилах се като петолъчната звезда от пентаграмата, която тя нарисува, и всеки от лъчите се издължаваше. Карах дърветата да се люлеят и листата да падат, а Сузан ме нарече нейният Лашър.