— Но ти си убил Лайънъл. Ти си го довел до смъртта.
— Да.
— И Кортланд? Убил си Кортланд.
— Не. Борих се с Кортланд. Той се опита да използва силата си срещу мен, но се провали и беше победен. Не съм убил баща ти.
— Защо си се борил с него?
— Предупредих го. Той мислеше, че може да ме командва. Той не беше моя вещица. Деидре беше моя вещица. Ти си моя вещица. Кортланд — не.
— Но Деидре не е искала да ме дава. А Кортланд е искал да я защити.
— Заради своите цели.
— Които са?
— Това е вече минало, не е важно. Ти отиваше към свободата, за да се завърнеш по-силна. Беше свободна от Карлота.
— Но това е било против желанието на Деидре и Кортланд.
— И за твое добро, Роуан. Обичам те.
— Но тук има някаква закономерност, нали? И ти не искаш да я разбера. Когато се роди детето, ти вече си на негова страна, а не на страната на майката. Ето какво се е случило с Дебора и Шарлот, нали?
— Грешиш. Когато действам във времето, понякога греша.
— Действал си против желанието на Деидре. Знаел си, че ще ме отведат. Придвижвал си плана си за тринайсетте вещици заради собствените си цели. Винаги си се интересувал само от собствените си цели, нали?
— Ти си тринайсетата и най-силната. Ти беше моята цел, на теб служех. Твоите цели са и мои цели.
— Не мисля така.
Чувстваше болката му, усещаше завихрянето на въздуха, емоцията, сякаш дебела струна на арфа вибрираше в подсъзнанието й. Песен на болка. Завесите отново се развяха от топло течение и двата полилея в двойния салон затанцуваха в сенките — в тях играеха искрици бяла светлина, защото огънят бе изгаснал и бе отнесъл цветовете със себе си.
— Бил ли си някога живо човешко същество?
— Не зная.
— Помниш ли първия път, когато си видял човешки същества.
— Да.
— Какво си помисли тогава?
— Че е невъзможно дух да възникне от материя. Абсурд, нелепица, както би се изразила ти.
— Да възникне от материя?
— Така беше. Той възникна от материята, когато организацията достигна необходимата точка, и ние бяхме изненадани от тази мутация.
— Ти и останалите, които сте били вече тук.
— В безвремието.
— А това направи ли ти впечатление?
— Да. Защото беше мутация и нещо съвсем ново. И защото ние бяхме призовани да наблюдаваме.
— Как?
— Нововъзникналият разум на човека, заключен в материята, все пак ни долови и затова ни принуди и ние да доловим себе си. Но това е прекалено изтънчено обяснение и заради туй отчасти неточно. През хилядолетията тези човешки духовни разуми се развиха, ставаха все по-силни, развиваха телепатични сили, чувстваха нашето съществуване. Даваха ни имена, говореха ни и ни привличаха. Ако обърнехме внимание, ние се променяхме, започвахме да мислим за самите себе си.
— Значи сте получили съзнание за собственото си „аз“ чрез нас?
— Всичко чрез вас. Самосъзнание, желание, амбиция. Вие сте опасни учители. А ние сме недоволни.
— Значи сред вас има и други с амбиции.
— Жулиен каза: „Материята създаде човека, а човекът създаде боговете“. Това е отчасти вярно.
— А беше ли говорил с човешко същество преди Сузан?
— Не.
— Защо?
— Не зная. Видях и чух Сузан. Обичах Сузан.
— Искам да се върнем на Аарън. Защо каза, че той говори лъжи?
— Аарън не разкрива цялата цел на Таламаска.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Как може Аарън да ме излъже? Знаех, че ще се появи, преди още да е съществувал. Предупрежденията на Артър Лангтри бяха за Аарън, а той дори не го е познавал.
— Но в какво лъже Аарън? Кога и по отношение на какво е излъгал?
— Аарън има мисия. Както и останалите му братя от Таламаска. Те пазят тайна. Пазят тайно знание. Те са окултен орден, ако трябва да използвам понятни за теб думи.
— И какво е това тайно знание? Каква е мисията им?
— Да защитават човека от нас. Да се погрижат да няма портали.
— И преди ли е имало портали?
— Имаше. Имаше мутации. Но ти си най-великият от всички портали. Това, което можеш да постигнеш с мен, ще е първо по рода си.
— Чакай малко. Искаш да кажеш, че и други подобни същества са идвали в света на материалното?