— Гневен си.
— Боли ме. Обичам те.
— Да искаш, не означава да обичаш, Лашър. Да използваш, не е любов.
— Не, не ми говори така. Нараняваш ме.
— Ако убиеш Аарън, никога няма да стана твоят портал.
— Толкова дребно нещо да предрешава толкова много.
— Лашър, ако го убиеш, няма да стана портал.
— Аз съм твой слуга, Роуан. Иначе вече щях да съм го убил.
— Майкъл също.
— Добре.
— Защо си казал на Майкъл, че не може да ме спре?
— Защото се надявах да не може и исках да го изплаша. Той е омагьосан от Аарън.
— Лашър, как да ти помогна да се въплътиш?
— Ще узная, когато и ти узнаеш, Роуан. А ти знаеш. И Аарън знае.
— Лашър, ние не знаем какво представлява животът. Въпреки науката си и всички определения за смисъла и възникването му. Мигът, в който животът възниква в мъртвата материя, е пълна мистерия за нас.
— Но аз съм вече жив, Роуан.
— А как да ти направя плът? Влизал си в телата на живи и мъртви. Не можеш да оставаш в тях.
— Може да се направи, Роуан. — Гласът му бе съвсем тих, почти шепот. — С моята и твоята сила. И с моята вяра, защото трябва да отстъпя, за да осъществя връзката. Но в твоите ръце пълното сливане е възможно.
Тя присви очи — опитваше се да види форми, модели в мрака.
— Обичам те, Роуан. Вече си изморена. Нека те успокоя. Позволи ми да те докосна. — Гласът му стана още по-ехтящ.
— Искам щастлив живот с Майкъл и нашето дете.
Във въздуха нещо се завихряше, нещо се събираше, концентрираше се, и в стаята стана по-топло.
— Моето търпение е безкрайно. Аз виждам надалече. Мога да чакам. Но сега ти ще изгубиш интерес към останалите, защото ме видя и разговаря с мен.
— Не бъди толкова сигурен. Аз съм по-силна от останалите. Знам повече.
— Да, Роуан. — Завихреният въздух започваше да се концентрира като огромен призрак от дим. Въртеше и люлееше полилея. Приличаше на паяжини, уловени от течение.
— Мога ли да те унищожа?
— Не.
— Защо?
— Роуан, измъчваш ме.
— Защо не мога да те унищожа?
— Твоят дар е да променяш материята. У мен няма материя, която може да бъде атакувана. Можеш да удариш единствено по материята, която събирам, за да изградя образа си, но аз правя същото, когато се разтварям във въздуха. Сама го видя. Можеш да нараниш само временния ми облик в момента на материализация и ти вече го направи. Когато се появих за първи път пред теб, до водата. Но не можа да ме унищожиш. Аз винаги съм бил тук, Роуан. Вечен съм.
— Ами ако ти кажа, че всичко свършва, че никога няма да се обърна отново към теб. Че няма да бъда портал, освен за бъдещето на рода Мейфеър, за моето неродено дете и за мечтите ми.
— Това са дребни неща, Роуан. Нищо не може да се сравни с мистериите и възможностите, които ти предлагам. Представи си само — какво можеш да научиш от мен, когато мутацията завърши и аз вече имам тяло, в което ще живее един вечен дух.
— А как ще се отнасяш с мен, когато порталът се отвори и сливането завърши?
— Ще те обичам, както никой човек не може да те обича. Защото ти ще си моята майка, моят създател и моят учител. Как бих могъл да не те обичам? Ще имам огромна нужда от теб. Ти ще ме учиш как да движа крайниците си, как да виждам, да говоря, да се смея. Ще съм като безпомощно дете в ръцете ти. Не разбираш ли? Ще те боготворя, обична моя Роуан. Ще бъда инструментът, с който ще постигнеш всичко, което си желала. А освен това тогава ще съм двайсет пъти по-силен от сега. Защо плачеш? Защо са тези сълзи в очите ти?
— Това е просто номер, игра на сенки, опитваш се да ме заблудиш.
— Не, аз съм това, което съм. Собствените ти мисли ти пречат. Ти също виждаш далече. Винаги си можела. Дванайсет крипти и един портал, Роуан.
— Не разбирам. Играеш си с мен, объркваш ме. Вече нищо не разбирам.
Настъпи тишина, а след миг отново онзи звук — сякаш целият въздух пееше. Обгърна я тъга, като облак, вълнистите слоеве на подобна на дим сянка изпълваха стаята, виеха се около и по полилеите и изпълваха огледалата с мрак.
— Около мен си, нали?
— Обичам те — каза той, гласът му отново беше шепот и се чуваше съвсем отблизо. Роуан усети устни да докосват бузата й и се напрегна, но вече бе станала много сънлива.