— Махни се от мен, искам да бъда сама. Не съм длъжна да те обичам.
— Роуан, какво да ти дам, какъв подарък искаш?
Нещо отново бръсна леко лицето й. Последва докосване, което предизвика тръпки по цялото й тяло. Зърната й се втвърдиха под копринената нощница, а вътре в нея нещо запулсира — глад, който усещаше с цялото си тяло.
Опита се да прочисти погледа си, но в стаята вече беше тъмно. Огънят бе догорял, а само преди минути имаше пламъче.
— Играеш си с мен. — Сякаш въздухът я докосваше навсякъде. — Играеш номера и на Майкъл.
— Не. — Лека целувка по ухото й.
— А виденията, когато се е удавил? Твое дело са, нали?
— Не, той не беше тук. Не бих могъл да го последвам там, където отиде. Аз съм единствено с живите.
— Ти ли създаде призраците, които е видял, когато е плувал в басейна онази нощ?
— Не.
Тя трепереше цялата, махаше с ръце, за да се освободи от усещанията, като че се опитваше да се отърве от паяжина.
— А ти видя ли ги?
— Да, но чрез неговите очи.
— И какво представляваха?
— Не зная.
— Защо не знаеш?
— Те са образи на мъртви хора. А аз съм на тази земя. Не познавам мъртвите. Не ми говори за тях. Не зная нищо за Господ и за каквото и да било, което не е на тази земя.
— Господ! Но какво е земята? — Нещо я докосна по тила и лекичко повдигна косата й.
— Това тук, Роуан, селението, в което съществуваш, в което съществувам и аз — паралелно, в самия физически свят, и все пак отделен. Аз съм физически, Роуан — толкова естествен, колкото и всичко останало по земята. Изгарям за теб в такава чистота, сякаш е огън без край. В нашия свят.
— А призраците, които Майкъл видя в тази стая в деня на сватбата, твое дело ли бяха?
— Не.
— Ти видя ли ги? — Сякаш перце докосна бузата й.
— През неговите очи. Нямам всички отговори, които искаш от мен.
Нещо погали гърдите и бедрата й. Тя сви крака под себе си. Камината вече беше студена.
— Махни се от мен! Ти си зло.
— Не.
— От ада ли дойде?
— Играеш си с мен. Аз съм в ада, изгарям от желание да ти доставя удоволствие.
— Спри. Искам да се махна оттук. Спи ми се.
Обърна се и погледна към почернялата камина. Жаравата бе угаснала. Клепачите и крайниците й натежаваха. Опита се да стане на крака, като се подпираше на камината, но знаеше, че няма да може да стигне до стълбите. Обърна се, свлече се на колене и се просна на мекия китайски килим. Той беше като коприна под нея, а хладният въздух й беше приятен. Имаше чувството, че сънува, когато погледна нагоре към полилея. Гипсовите орнаменти сякаш се движеха, а акантовите им листа се извиваха и къдреха.
Всичко чуто внезапно заплува в ума й. Нещо я докосна по лицето. Зърната на гърдите й набъбнаха и усети пулсиране между краката си. Помисли си за Майкъл, който сега беше толкова далече, и изпита мъка. Не биваше да подценява това същество.
— Обичам те, Роуан.
— Сега си над мен, нали? — Взираше се в сенките, благодарна за хлада, защото самата тя гореше, сякаш бе попила цялата топлина на огъня. Усети влага между краката си и тялото й се отвори като цвете. Нещо я галеше от вътрешната страна на бедрата, където кожата е най-мека. Краката й се извиха навън като венчелистчета на отварящо се цвете.
— Престани, не ми харесва.
— Обичам те, мила моя. — Целувки по ушите, по устните, а после и по гърдите. Засмука силно и ритмично зърната й и започна да ги хапе.
— Не искам — прошепна тя, но всъщност искаше, би закрещяла от агония, ако това престанеше.
Ръцете й се разпериха встрани и нощницата й се вдигна нагоре. Чу се раздиране на коприна и дрехата падна. Беше напълно, превъзходно гола. Ръце я галеха между краката. Само че не бяха ръце. Беше Лашър. Лашър я смучеше и галеше, целуваше ушите и клепачите й. Цялата беше обгърната от необятното му присъствие. Той бе дори под нея — галеше гърба й, разделяше задните й бузи и галеше срамните устни.
Да, тя се отваряше като тъмнолилавия ирис в градината. Като розите, които се бяха разпаднали върху своите грапави и потъмнели стъбла, а листата им бяха осеяни с петна и малки венички.
Тя се мяташе и извиваше на килима.
Извиваше се като котка на горещ…
Махай се, вещице, ти не си тук! Този час е само мой.
— Да, само твой, само наш.