— И какво би ме спряло, ако реша да говоря с Аарън? Какво можеш да направиш?
— Обичам те, Роуан.
— Не би могъл да стоиш далече от мен и го знаеш. Ще дойдеш, ако те повикам.
— Искам да съм твой роб, а не твой враг.
Тя стана и вдигна поглед към меката корона на маслината и кръпките бледо небе, които прозираха през нея. Басейнът беше огромен правоъгълник димяща синя светлина. Дъбът отвъд се олюляваше на бриза и Роуан отново усети как въздухът се променя.
— Не се приближавай.
Долетя неизбежната, изпълнена с мъка въздишка. Роуан затвори очи. Някъде много далеч плачеше бебе. Чуваше го. Сигурно идваше от някоя от големите притихнали къщи, които винаги изглеждаха пусти по пладне.
Влезе в къщата, като тракаше силно с токове по пода. Взе шлифера си от дрешника във фоайето — не й трябваше палто — и излезе през предната врата.
Разхожда се около час по тихите и пусти улици. От време на време срещаше някой минувач, който й кимваше за поздрав. Или пък някое куче идваше до оградата, за да го погали. Или пък кола профучаваше покрай нея.
Опитваше се просто да гледа — да се фокусира върху мъха по стените или върху цвета на жасмина, който още се увиваше по оградите. Опитваше да не мисли и да не се страхува. Опитваше се да не изпитва желание да се върне в къщата. Но най-накрая краката сами я отведоха обратно и тя застана пред дома си.
Ръката й потрепери, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Той стоеше в другия край на коридора, до вратата на трапезарията, и я наблюдаваше.
— Не! Не и докато не кажа! — рече тя и силата на омразата й блъвна от нея като сияние. Образът изчезна и тя внезапно усети някаква много силна миризма. Сложи ръка на устата си. Въздухът се раздвижи леко и после застина. Цялата къща беше тиха.
Но след миг отново се чу бебешкият плач.
— Ти го правиш — прошепна тя и звукът изчезна. Тръгна по стълбите към спалнята си. Леглото й сега беше оправено, нощницата й беше сгъната, а завесите — дръпнати.
Тя затвори вратата, събу обувките си и легна на покривката под белия балдахин. Затвори очи, не можеше да се бори повече. Мисълта за снощното удоволствие събуди в нея изпепеляващ огън и болка. Зарови лице във възглавницата и се опита да си спомни и едновременно с това да не си спомня. Мускулите й се свиваха и отпускаха.
— Добре, ела — прошепна тя и меката безплътна субстанция веднага я обгърна. Тя се опита да разбере какво чувства, да го проумее. Нещо необятно, подобно на паяжина и хлабаво организирано сега се събираше и добиваше плътност, както парата се събира, за да се превърне отново във вода, както водата се събира, за да се превърне в лед.
— Да приема ли някаква форма? Да създам ли илюзия?
— Не, не още — прошепна Роуан. — Бъди какъвто си, какъвто си бил преди. — Вече усещаше галене по стъпалата и по сгъвките на коленете. Деликатни пръсти се плъзгаха в нежните участъци между пръстите на краката й, а после найлоновите й чорапи се скъсаха и излетяха от краката й, а кожата по тях започна да диша и да тръпне.
Почувства как роклята й се разтваря и копчетата се изплъзват от илиците.
— Да, насили ме отново. Нека е грубо и бавно.
Внезапно тя бе повалена по гръб, главата й бе извъртяна на една страна и притисната към възглавницата. Роклята й бе разкъсана и невидими ръце плъзнаха по корема й. Зъби я захапаха между краката и нокти задраскаха прасците й.
— Да — изпищя тя и стисна зъби. — Направи го жестоко.
Четирийсет и три
Колко дни и нощи бяха минали? Наистина не знаеше. Неотворената поща се трупаше на масата в коридора. Телефонът звънеше от време на време — но напразно.
— Но кой си ти? Кой?
— Казах ти, подобни въпроси не значат нищо за мен. Мога да бъда каквото пожелаеш.
— Не е достатъчно.
— Какво съм аз ли? Фантом. Не знам откъде дойде способността ми да обичам Сузан. Тя ме научи какво е смърт, когато беше изгорена. Ридаеше, когато я влачеха към кладата; не можеше да повярва, че ще го направят. Моята Сузан… Тя беше дете, което не разбираше човешкото зло. А моята Дебора бе принудена да гледа всичко това. Ако бях разразил буря, щяха да ги изгорят и двете. Дори в агонията си Сузан ме възпираше заради Дебора. Тя обезумя, главата й се удряше в кладата. Дори селяните — жестоки, глупави смъртни, дошли да пият вино и да се смеят, докато тя гори — бяха ужасени. Дори те не можаха да понесат писъците й. После видях как огънят поглъща красивата й плът, дарена й от природата. Като житна люспа в подпалена нива. Виждах как кръвта й се стича по пращящите цепеници. Моята Сузан, в разцвета на младостта си и силата си, беше изгорена като восъчна свещица от тълпа глупави селяни, събрали се в горещия следобед.