Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който рида за Сузан, когато никой друг не я жалеше. Аз съм онзи, който агонизираше, когато дори Дебора стоеше безчувствена и гледаше как майка й се гърчи в пламъците.
Аз съм онзи, който видя духът на Сузан да напуска разкъсваното от болка тяло. Видях го да се издига свободен и безгрижен. Дали и аз имах душа, която можеше да разбере тази радост — че Сузан вече няма да страда. Посегнах към духа й, запазил формата на тялото й, защото тя още не знаеше, че от нея не се изисква такава форма. Опитах се да проникна, да събера и да поема в себе си онова, което беше сега като мен.
Но духът й мина покрай мен. Не ми обръщаше никакво внимание — нито на мен, нито на горящата клада. Издигна се все по-нагоре и по-нагоре и изчезна.
Кой съм аз? Аз съм Лашър, който се разпростря върху целия свят, разпилян от мъката по Сузан. Аз съм Лашър, който отново се събра, оформи пипала от силата си и започна да шиба града, докато ужасените хора не се разбягаха, когато Дебора също я чакаше клада. Опустоших Донелайт. Преследвах инквизитора през полята, замерях го с камъни. Когато свърших, не остана никой, който да разкаже историята. А моята Дебора замина с Петир ван Абел към коприните и сатените, към смарагдите и мъжете, които щяха да я рисуват.
Аз съм Лашър, който скърбеше за бедната глупачка и разнесе пепелта й по четирите посоки на света.
Това бе моето пробуждане към съществуване, към самоосъзнаване, към живот и смърт, към способността да обръщам внимание.
За двайсет дни научих повече, отколкото през хилядолетията, в които наблюдавах как смъртните се появяват по лицето на земята и се множат като насекоми. Разум, възникващ от материя, безсмислен като молец, кацнал на стената.
Кой съм аз? Аз съм Лашър, който падна в краката на Дебора и се научи какво е да имаш цел, да постигаш желания, да изпълнява нейните желания, за да не страда тя никога повече. Лашър, който се опита и се провали.
Добре, обърни ми гръб. Направи го. Времето е нищо. Ще чакам следващата силна колкото теб. Хората се променят. Сънищата им са изпълнени с пророчества за тези промени. Вслушай се в думите на Майкъл. Майкъл знае. Смъртните непрекъснато мечтаят за безсмъртие, с напредването на живота им. Мечтаят за невъзпиран полет. Ще се появи друг, който ще разчупи бариерите между въплътени и невъплътени. И аз ще премина. Искам го твърде много, за да не стане. И съм твърде търпелив, твърде добре се уча, твърде силен съм.
Знанието е тук. Пълното обяснение на произхода на материалния живот е на разположение. Копирането е възможно. Ако искаш, върни се с мен в спалнята на Маргьорит през нощта, когато я обладах с тялото на мъртъв мъж, когато промених цвета на косата си със силата на волята си. Погледни този експеримент. Той е по-близо до времето, когато хората са живеели в пещери и са ловували с копия, отколкото до твоята болница и лаборатория.
Твоето знание изостря силата ти. Ти разбираш ядрата на клетките и протоплазмата. Знаеш какво са хромозомите, гените и ДНК-то.
Жулиен беше силен. Шарлот беше силна. Петир ван Абел беше титан сред хората. Но в теб има друг вид сила. Дързост, глад, самодостатъчност. Познавам този глад, целувам го с устни, които не притежавам; задържам го с ръце, които не притежавам; притискам го към топлото биещо сърце, което не притежавам.
Отвърни се от мен. Страхувай се от мен. Ще почакам. Няма да нараня скъпоценния ти Майкъл. Но той не може да те обича като мен, защото не те познава, както аз те познавам.
Аз виждам в тялото и в ума ти, Роуан. Аз ще бъда в плът, ще се слея с плът и ще стана свръхчовек. А каква метаморфоза ще претърпиш ти тогава? Помисли върху думите ми.
Виждам го, Роуан. Винаги съм го виждал — тринайсетата ще е достатъчно силна да отвори вратата. Това, което не виждам, е как ще съществувам без твоята любов.
Защото винаги съм те обичал, винаги съм обичал частицата от теб, която съществуваше в предшествениците ти. Обичах те и в Петир ван Абел, който най-много прилича на теб. Обичах те дори и в моята сладка, саката, безсилна Деидре, която мечтаеше за теб.
Тишина.
Цял час не се чу нито звук, нито някаква вибрация се понесе из въздуха. Къщата беше пуста, обградена от студа отвън — резлив, безветрен и чист.