Еужения си беше тръгнала. Телефонът отново иззвъня в пустотата.
Роуан седеше в трапезарията, ръцете й почиваха на лакираната маса, и гледаше пълзящата мирта — сега без листа и искряща на фона на синьото небе.
Най-сетне стана, облече си червеното вълнено палто, заключи вратата след себе си и излезе през отворената порта на улицата.
Студеният въздух беше приятен и проясняващ ума. С напредването на зимата листата на дъбовете бяха потъмнели и се сгърчиха, но все още бяха зелени.
Тя зави по Сейнт Чарлз авеню и тръгна към хотел „Пончартрейн“.
Аарън вече я чакаше в малкия бар. На масата пред него имаше чаша вино и отворен кожен бележник. В ръката си държеше химикалка.
Тя застана пред него и видя изненадата на лицето му, когато я погледна. Не беше ли разрошена косата й? Изморена ли изглеждаше?
— Той знае всичко — какво мисля, какво чувствам, какво ще кажа.
— Не, не е възможно — каза Аарън. — Седни, разкажи ми.
— Не мога да го контролирам. Не мога да го прогоня. Мисля… мисля, че го обичам — прошепна тя. — Той заплаши, че ще си иде, ако говоря с теб или Майкъл. Но аз не искам да си отива. Той има нужда от мен. Има нужда да го виждам, да бъда близо до него; умен е, но не чак толкова. Нуждае се от мен, за да му давам цел, за да бъде по-близо до живота.
Тя се взираше в дългия бар и в дребния плешив мъж в края му — пълен човек с цепка вместо уста. Бледият анемичен барман бършеше нещо, както винаги. Редици бутилки, пълни с отрова. Тук беше спокойно. Светлините бяха приглушени.
Роуан седна, погледна към Аарън и попита:
— Защо ме излъга? Защо не ми каза, че си изпратен да го спреш?
— Не съм изпратен да го спра. Никога не съм лъгал.
— Знаеш, че той може да стане човек. Знаеш, че това е целта му, и си решен да го спреш. От самото начало.
— Знам само каквото е написано в историята. Дадох ти всичко.
— Но знаеш, че се е случвало и преди. Знаеш, че на света има създания като него, които са откривали портал.
Никакъв отговор.
— Не му помагай — каза Аарън.
— Защо не ми каза?
— А щеше ли да ми повярваш? Не дойдох, за да ти разказвам басни. Нито пък да те привличам към Таламаска. Дадох ти информацията, която бях събрал за теб самата, за семейството си и за всичко, което има отношение към теб.
Тя не отговори. Той казваше истината, така, както я разбираше, но криеше нещо. Всеки криеше нещо. Цветята на масата също криеха нещо — че животът е един безжалостен процес. Лашър беше процес.
— Това същество е гигантска колония от микроскопични клетки. Те се хранят от въздуха, както сюнгерът се храни от морето. Поглъщат миниатюрни частички, така че процесът продължава и остава незабелязан за организма и за всичко в обкръжаващата го среда. Но всички основни съставки на живота ги има там — клетъчна структура, със сигурност, аминокиселини и ДНК, както и организираща сила, която свързва цялото, без значение от размера му, и която реагира на съзнанието на съществото, което може да преоформи цялото с волята си.
Тя млъкна, взираше се в лицето му, за да види дали я е разбрал. Но имаше ли значение? Тя разбираше, а това беше важното.
— Той не е невидим; просто не може да бъде видян. Той не е свръхестествен, а само има способността да преминава през по-плътна материя, защото клетките му са далече по-малки. Но те са еукариотни клетки. Същите, които изграждат нашите тела. Но откъде е дошло съзнанието? Как е възможно да мисли? Не зная, както не зная как така клетките на един ембрион знаят да формират очи, пръсти, черен дроб, сърце и мозък. Няма учен на земята, който знае защо от оплодено яйце се ражда пиле и защо сюнгерът, стрит на прах, може да се събере отново — всяка клетка върши точно каквото трябва — и то само за няколко дни.
Когато узнаем това, ще знаем защо Лашър има интелект, тъй като той е подобна организираща сила без обособен мозък. Достатъчно е да се каже, че той е предкамбрийски и самодостатъчен, и ако не е безсмъртен, поне може да живее милиони години. Възможно е да е получил съзнание от човешкия род. Защото, ако съзнанието излъчва доловима енергия, той сигурно се е хранил с нея и мутацията е създала неговия ум. Той продължава да се храни със съзнанието на вещиците Мейфеър и техните приближени, учи се от тях и чрез тях изгражда личността и волята си.
Възможно е също и да е започнал някакъв първичен процес на симбиоза с по-висша форма на материя, която е способна да привлече по-сложни молекулярни структури към него, когато се материализира. А после той се разтваря, преди собствените му клетки да се обвържат здраво с тези по-тежки частици. Това разтваряне се извършва в състояние, граничещо с паника. Защото той се страхува от несъвършено сливане, от което не би могъл да се освободи.