Колко чуждо му се струваше всичко — стаите бяха по-малки, отколкото ги помнеше, алеите пред къщата бяха мръсни. Малкото, посадено от него дръвче беше на път да предаде богу дух. Наистина ли бе прекарал тук толкова години, и то с мисълта, че живее щастливо?
Изглеждаше му невъзможно да остане още една отвратителна седмица в залепване и надписване на кашони в магазина, в ровене из сметки и попълване на разни формуляри. Разбира се, можеше да остави опаковането на преносвачите, но някои неща бяха твърде ценни, за да рискува. Пък и самото сортиране беше истински кошмар.
— По-добре сега, отколкото по-късно — бе казала Роуан следобеда, когато й се обади. — Но наистина не издържам. Я кажи, да нямаш някакви задни мисли? Относно промяната, имам предвид. Има ли моменти, в които ти се иска да се върнеш там и да забравиш за Ню Орлиънс?
— Да не си луда? Мисля единствено как ще се върна при теб. Ще се махна оттук преди Коледа. Каквото и да става.
— Обичам те, Майкъл. — Можеше да го изрече хиляди пъти, и то да звучи все така спонтанно. Беше истинска агония, че не може да я прегърне. Но не долови ли мрачна нотка в гласа й, нещо, което не бе чувал преди?
— Майкъл, изгори всичко, което е останало. Просто си направи клада в задния двор, за бога! Побързай.
Беше й обещал да приключи в къщата тази нощ, каквото и да става.
— Да не се е случило нещо? Да не те е изплашило нещо, Роуан?
— Не, не съм изплашена. Къщата си е все така красива, каквато я остави. Райън дори се погрижи да доставят коледно дръвче. Трябва да го видиш, стига до тавана. Чака в салона да се върнеш, за да го украсим. Цялата къща мирише на борови иглички.
— О, това е прекрасно. Ще ти донеса изненада… за дървото.
— Искам само теб, Майкъл. Ела си у дома.
Четири часът. Къщата беше съвсем празна, някак куха и изпълнена с ехо. Той стоеше в старата си спалня и гледаше тъмните лъскави покриви на квартала, а отвъд тях — скупчените стоманеносиви небостъргачи на центъра.
Да, голям град. Беше му много благодарен за прекрасните моменти, преживени тук. Вероятно град като никой друг. Но вече не беше неговият град.
Да си иде у дома.
Но ето, че отново ги забрави. Кутиите на тавана, изненадата, нещата, които искаше най-много.
Взе един найлон за опаковане и празен кашон и се качи по стълбата. Спря под скосения покрив и включи светлината. Таванът беше вече чист и сух, защото течът беше закърпен.
През прозореца надничаше тъмносиво небе. На четирите останали кутии имаше надпис с червено мастило: „Коледа“.
Коледните светлинки щеше да остави за бъдещите наематели. Със сигурност щяха да ги използват.
Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.
Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в „Големите надежди“. Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.
Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.
Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.
Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.
Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.
Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. „Щях да се удавя в океана“, помисли си.