И тогава видя — не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица — висок, тъмнокос и аристократично блед.
Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не й се е явил.
Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.
Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица „Кастро“ сега му се стори мрачна и унила.
Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката — грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в „Кастро“.
Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.
Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.
Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.
Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.
Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!
Накрая реши просто да прибере всичко в кашони — нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.
Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица „Дастро“, и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.
Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.
Не можа да повярва на очите си — двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.
— Копелета гадни! — прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: — Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.
Нарочно…
Някой го докосна по рамото.
— Е биен, мосю, още едно малко бедствие.
— Да, и още как — измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.
— Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.
— Да, и аз точно това си мислех — рече Майкъл и се сепна.
— Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.
— Хей!
Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.
Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.
Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.
… с най-простите и най-стари инструменти, с които разполагаш, защото чрез тях ще победиш дори когато това ти изглежда невъзможно…
— Жулиен!
… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…