Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.
Облегна се на рамката на вратата и се загледа в огромното дърво. То бе осеяно с мънички светлинки, като звездички, и излъчваше омайния си горски аромат.
— О, ето я и моята спяща красавица — обади се Майкъл и я дари с една от своите безкрайно любящи и покровителствени усмивки, които преди я караха да се хвърля в прегръдките му. Но този път не помръдна. Гледаше го как слиза с бързи и леки движения по стълбата и тръгва към нея. — По-добре ли си, принцесо?
— Много е красиво — рече тя. — А песента е много тъжна. Обгърна кръста му и склони глава на рамото му, без да откъсва очи от дървото. — Свършил си страхотна работа.
— Да, но сега идва веселата част — каза той, целуна я леко по бузата и я поведе през стаята към малката маса до прозорците. Там имаше отворен кашон и Майкъл я подкани да погледне вътре.
— Боже, колко са красиви!
Тя извади едно бяло порцеланово ангелче с лека руменина по бузките и позлатени крилца. Имаше и великолепен Дядо Коледа, и мъничка китайска кукла, облечена в истинско червено кадифе.
— Колко са фини! Откъде са? — Извади златна ябълка и красива петолъчна звезда.
— Събирам ги от години. Започнах още в колежа. Нямах представа, че са предназначени точно за това дърво в точно тази стая. Ето, вече избра първата. Чаках те, исках да го направим заедно.
— Ангелът — каза тя. Вдигна го за кукичката и го занесе до дървото, за да го види по-добре на меката светлина. Ангелът държеше мъничка позлатена арфа и дори малкото му личице беше детайлно изрисувано — с мъничка червена уста и сини очи. Тя го вдигна толкова високо, колкото можа и закачи кукичката на едно потрепващо клонче. Ангелът се завъртя на невидимата в мрака кукичка и увисна като колибри в полет.
— Мислиш ли, че ангелите наистина правят така — застиват във въздуха като колибрита? — прошепна тя.
— Вероятно. Нали ги знаеш. Обичат да парадират. — Стоеше зад нея и целуна косата й.
— Какво щях да правя без теб? — попита тя. Ръцете му се плъзнаха около кръста й и тя ги стисна. Обичаше жилестите му мускули, големите силни пръсти, които я държаха така здраво.
За миг огромното дърво и красивата игра на светлинките сред тъмнозелените клони я погълнаха изцяло. Тъжната песен завладя слуха й. Мигът бе застинал като мъничкия ангел. Нямаше бъдеще, нямаше минало.
— Много се радвам, че се върна — прошепна и затвори очи. — Беше непоносимо. Без теб нищо няма значение. Вече не искам да се разделяме. — Разтърси я дълбока болка — ужасна, изгаряща тръпка, която тя заключи в себе си, когато се обърна, за да положи отново глава на гърдите му.
Четирийсет и шест
23-ти декември. Нощта беше много студена, но приятна, защото всички Мейфеър щяха да дойдат на коктейли и малко коледни песни. Всички онези коли пак щяха да се плъзнат по заледените улици. Беше прекрасно и че на Коледа бе истинска зима. Дори прогнозираха сняг.
— Бяла Коледа, можеш ли да си представиш? — каза Майкъл. Гледаше през прозореца на предната спалня, докато обличаше пуловера и коженото яке. — Може да завали сняг довечера.
— Ще е страхотно за партито — отвърна тя, — точно като за Коледа.
Беше се сгушила в стола до газовия огън, завита с юргана. Бузите й бяха яркочервени и въобще цялата се беше позакръглила. Както всички бременни жени, и тя сияеше — сякаш попила сиянието на огъня.
Никога не бе изглеждала така спокойна и ведра.
— Това ще е още един подарък за нас, Майкъл — каза тя.
— Да, още един подарък — отвърна той, като продължаваше да гледа през прозореца. — Казват, че ще вали. И знаеш ли, Роуан — когато си тръгнах оттук, Коледата също беше бяла.
Извади вълнения шал от чекмеджето на скрина и го уви на врата си под яката на палтото. После си сложи дебели вълнени ръкавици.
— Никога няма да я забравя, за първи път виждах сняг. Разхождах се точно тук, по Първа улица, а когато се прибрах у дома, разбрах, че татко е умрял.
— Как е станало? — Колко съчувствена изглеждаше, дори леко свъси чело. Лицето й беше така гладко, че и най-лекото притеснение минаваше като сянка по него.