— Махай се оттук — прошепна тя. — Не чуваш ли какво ти казвам?
Зашеметен, той гледаше как пръстите й се впиват в ръката му. Тя го блъсна наляво, към предната врата. Силата й беше изумителна, нечовешка и от нея струеше злоба; старата маска на омраза отново бе покрила лицето й.
— Махай се веднага от къщата, заповядвам ти — каза тя и пусна ръката му. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Нахлу мразовит вятър.
— Как можеш да се държиш така с мен! — промълви той. — Роуан, отговори ми. Как можеш?
Отчаян, той посегна към ръката й и този път нищо не го спря. Хвана я, разтърси я и главата й се килна за миг настрани. После тя се обърна и се втренчи в него. Предизвикваше го да продължи, безмълвно му заповядваше да я пусне.
— За какво си ми мъртъв, Майкъл? — прошепна тя. — Ако ме обичаш, тръгвай веднага. Ще се върнеш, когато ти се обадя. Трябва да го направя сама.
— Не мога. Не искам.
Тя му обърна гръб и тръгна по коридора, а той я последва.
— Няма да си отида, чу ли? Не ми пука какво става, няма да си тръгна. Не можеш да ме гониш.
— Знаех си, че няма да искаш — каза тихо тя, когато той я последва в тъмната библиотека. Тежките кадифени завеси бяха затворени и той едва различаваше фигурата й, когато тя тръгна към писалището.
— Роуан, не можем да продължаваме да мълчим така. То ни унищожава. Чуй ме, моля те.
— Майкъл, моят красив архангел — каза тя, с гръб към него. Гласът й звучеше приглушено. — По-скоро си готов да умреш, отколкото да ми повярваш, нали?
— Роуан, ще се боря с него с голи ръце, ако трябва. — Тръгна към нея. Къде, по дяволите, бяха лампите в тази стая? Посегна към месинговата настолна лампа до креслото, но в същия миг Роуан се обърна и се втурна към него.
В ръката й имаше спринцовка.
— Недей, Роуан!
Иглата потъна в ръката му.
— Господи, какво ми направи! — Вече падаше на една страна, сякаш краката му бяха отсечени. Преобърна лампата на пода и се просна до нея, взрян в острия шип на счупената крушка.
Опита се да изрече името й, но устните му не помръдваха.
— Спи, любов моя — каза тя. — Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.
Чу някъде далече звук от набиране на телефон. Гласът й бе така слаб, а думите… какво казваше? Говореше с Аарън. Да, с Аарън…
Когато го вдигнаха, той промълви името му.
— Отиваш при Аарън, Майкъл — прошепна тя. — Той ще се погрижи за теб.
„Не и без теб, Роуан“, опита се да каже той, но отново потъна в мрак. Колата потегли и той чу нечий мъжки глас: „Ще се оправите, господин Къри. Ще ви заведем при вашия приятел. Просто си почивайте. Доктор Мейфеър, каза, че ще се оправите“.
Ще се оправите…
Наемници. Вие не разбирате. Тя е вещица и ме омагьоса с отровата си, както Шарлота е сторила с Петир, наговорила ви е куп лъжи.
Петдесет и едно
Само дървото светеше. Цялата къща тънеше в топъл сумрак. Студът чукаше по прозорците, но не можеше да влезе.
Роуан седеше по средата на дивана с кръстосани крака и скръстени ръце. Взираше се към другия край на стаята — към дългото огледало, в което едва се различаваше бледото сияние на полилея.
Стрелките на стенния часовник бавно пълзяха към полунощ.
А тази нощ значеше толкова много за теб, Майкъл. Искаше да сме заедно. Но дори да беше на другия край на света, нямаше да си по-далече от мен сега. Всички така прости и прекрасни неща са далече от мен, като в онази Коледа, когато Лемли ме водеше от стая в стая в своята тайна, потънала в мрак лаборатория. Какво общо могат да имат тези ужаси с теб, мили мой?
Цял живот — бил той къс или дълъг, или вече към края си — щеше да помни лицето на Майкъл, когато го удари; щеше да помни гласа му, когато я молеше, щеше да помни ужаса му, когато заби иглата в ръката му.
Но тогава защо не чувстваше нищо? Защо беше така празна и изсушена отвътре? Беше боса, меката фланелена нощница висеше свободно по тялото й. Коприненият китайски килим под краката й беше топъл. И все пак се чувстваше съвсем гола, изолирана, сякаш нищо не можеше да я стопли, да я успокои, дори да се докосне до нея.
Нещо се раздвижи в средата на стаята и Роуан потрепери, когато малките сребърни камбанки звъннаха едва доловимо в тишината. Мъничките ангели с позлатени крилца затанцуваха на дългите златни нишки.
Мракът се събираше, уплътняваше се.