Роуан, аз съм жив, не ме оставяй да умра. Не ме оставяй да умра, Роуан. Ти имаш силата да спасяваш живот, а аз съм жив. Помогни ми.
Тя се напрегна да стигне до него, цялото й тяло пулсираше от острите пристъпи на болката. Най-сетне докопа малкото хлъзгаво краче, което риташе във въздуха. Пръстите й се сключиха върху меката бебешка плът и в същия миг мракът я погълна. Видя отново анатомията му, пътя на клетките, виждаше как се развиват органите, древното чудо, което караше клетките да се сливат, да формират кръвните телца, подкожната тъкан, костната тъкан, фибрите на дробовете, черния дроб и стомаха. Сливаха се с неговите клетки, с неговата мощ, с неговата ДНК, мъничките вериги на хромозомите се извиваха и плуваха, докато ядрата се сливаха. И всичко това под нейното водачество, чрез знанието, което дремеше в самата нея, както ненаписаната симфония дремеше в композитора. Нота след нота, ред след ред, кресчендо след кресчендо.
Плътта му пулсираше под пръстите й, жива и дишаща през порите. Писъците му станаха по-дрезгави, по-дълбоки, кънтящи. Тя дойде на себе си и отново се надигна. Другата й ръка посягаше в тъмното, за да открие челото му. Докосна гъсти мъжки къдрици, клепачи пърхаха под дланта й. Откри устата, вече притворена, стенеща; откри гърдите и сърцето под тях; дългите мускулести ръце, пляскащи по дъските. Да, това нещо вече беше толкова голямо, че можеше да положи глава на пулсиращите му гърди, между краката имаше пенис — да, и той се втвърдяваше, изправяше се. Тя легна върху нещо, усещаше как се надига под нея с всяко вдишване и издишване. Дробовете му се разтваряха, изпълваха се, сърцето биеше, а около пениса му имаше черни копринени косми. Сияещата в мрака мрежа, пълна с химия, мистерия и неизбежност, отново се появи. И тя потъна в мрака, в покоя.
Някакъв глас й говореше, близък, мек.
— Спри кръвта.
Тя не можеше да отговори.
— Кървиш. Спри кръвта.
— Не искам да живея — рече тя. Да, къщата със сигурност гореше. — Ела, Карлота, ела с лампата си. Запали завесите.
Лемли каза:
— Никога не съм твърдял, че е невъзможно. Щом веднъж бъде родено в ума, то става неизбежно. Милиони клетки. Ембрионът е ключ към безсмъртието.
— Все още можеш да го убиеш — каза Петир. Стоеше отгоре й и гледаше към нея.
— Те са само част от въображението ти, твоята съвест.
— Умирам ли?
— Не. — Той се засмя тихо и нежно. — Чуваш ли ме? Аз се смея, Роуан. Вече мога да се смея.
— Нека отида в ада. Остави ме да умра.
— Не, скъпа моя, скъпоценна моя, спри кървенето.
Събуди я слънчевата светлина. Лежеше на пода в салона, на мекия китайски килим. Първата й мисъл беше, че къщата не е изгоряла. Ужасната жега не я беше погълнала. Някак си бе оцеляла.
В първия момент не осъзна какво вижда.
Някакъв мъж седеше до нея и я гледаше. Имаше гладка нежна бебешка кожа — но лицето му беше на възрастен. Приличаше на нея. Никога не беше виждала човек, който толкова да прилича на нея. Все пак имаше и определени разлики. Очите му бяха големи и сини, обрамчени от черни мигли, косата му беше черна като на Майкъл. Косата на Майкъл и очите на Майкъл. Но беше строен като нея. Гладките му безкосмени гърди бяха тесни като нейните в детството, с две сияещи розови зърна. Ръцете му бяха тънки и все пак с добре оформени мускули, с деликатни пръсти, като нейните. Той галеше замислено устната си и я гледаше.
Беше по-едър от нея, едър като мъж. Целият бе омазан със засъхнала кръв и слуз — приличаше на карта, начертана с тъмнорубинено мастило.
В гърлото й се надигна стон и се устреми към устните й. С него се напрегна и цялото й тяло и тя внезапно запищя. Изправи се на пода и запищя. По-силно, по-оглушително и по-диво, отколкото бе пищяла в страха си предната нощ. Цялата се изля в този писък, бягаше от себе си, бягаше от онова, което бе видяла, и онова, което помнеше.
Ръката му легна на устата й и я притисна към пода. Тя не можеше да помръдне. Писъкът й се обърна навътре като повръщано, което щеше да я задави. Тялото й се сгърчи от болка, а после застина немощно, притихнало. Той се наведе над нея и прошепна:
— Недей. — Старият глас. Разбира се, неговият глас, с характерната интонация.
Гладкото му лице изглеждаше съвършено невинно — същинска картина на изумление с тези красиви сияйни бузи и гладкия тънък нос. Огромните сини очи мигаха учудено. Клепачите се отваряха и затваряха отривисто, като на манекена от сънищата й. Той се усмихна.