Да, безобидно, всичко си беше съвсем безобидно. Не беше нито мрачно, нито ужасяващо и никой нямаше да бъде екзекутиран. Малката Мона Мейфеър внезапно ме дръпна за ръката. Искаше да я вдигна на раменете си. Татко й казал, че е уморен.
«Разбира се», отвърнах аз. Вдигането и настаняването й на раменете ми беше много трудно за сърдечноболен като мен, но се справих и тя явно си прекара много добре. Крещеше с цяло гърло и посягаше към фалшивите дрънкулки, които валяха от преминаващите платформи.
«Какви красиви платформи, също като онези от детството ни — рече Беа. — Без никакви механични или електрически джаджи. Просто красиви натруфени изкуствени дървета, птици и цветя, увити изискано в блестящо фолио.» Хората от свитата бяха маскирани и облечени в коприна и хвърляха усилено дребните украшения към морето от вдигнати ръце.
Най-сетне се свърши. Марди Грас приключи. Райън помогна на Мона да слезе от раменете ми и я сгълча, че ме е притеснила. Аз му казах, че ми е било приятно.
Тръгнахме бавно назад. Двамата с Аарън вървяхме накрая. И тогава, когато всички влязоха в къщата, за да пият шампанско и да танцуват, се случи нещо странно.
Тръгнах на обичайната си разходка из тъмната градина. Радвах се на красивите бели азалии, нацъфтели навсякъде, на хубавите петунии и другите целогодишни цветя, които градинарите бяха насадили в лехите. Когато стигнах до голямата мирта в края на моравата, видях, че и тя най-сетне се е разлистила. Клоните й бяха покрити с малки зелени листенца, макар че на светлината на луната все още изглеждаше гола.
Постоях няколко минути под дървото, загледан към Първа улица. Покрай желязната ограда минаваха и последните от зрителите на парада. Спомням си, че се зачудих дали да рискувам да си запаля една цигара. Тук никой нямаше да ме види. Тогава осъзнах, че всъщност нямам цигари — Аарън и леля Вив ми ги бяха взели по нареждане на лекаря.
Както и да е. Бях потънал в мисли и се наслаждавах на топлото време, когато видях майка и дете да бързат по улицата. Детето ме видя да стоя под дървото, посочи ме и каза нещо на майка си за «онзи мъж».
Онзи мъж.
Това ме порази и развесели. Аз бях «онзи мъж». С Лашър си бяхме разменили местата. Бях станал мъжът от градината. Бях застанал на неговото място и бях поел неговата стара роля. Без съмнение бях тъмнокосият мъж от Първа улица и моделът във всичко това, иронията ме накараха да се превия от смях.
Нищо чудно, че онзи кучи син каза, че ме обича. Сигурно беше така. Той открадна моето дете, моята жена и любима, и ме остави тук, на неговото място. Беше ми отнел живота и в замяна ме остави да обитавам като призрак неговите владения. Защо да не ме обича за всичко това?
Не зная колко време стоях там и се смях тихо в мрака, но постепенно започнах да се уморявам. Дори само стоенето ме изтощаваше.
И тогава ме заля ужасна, съкрушаваща мъка, защото ми се стори, че схемата има някакво значение, че може би през цялото време съм бъркал и те наистина са вещици. А ние всички сме обречени.
Но не, не вярвам в това.
Продължих нощната си разходка, а след това се сбогувах с всички прекрасни Мейфеър, като обещавах да ги посетя, когато се почувствам по-добре, и ги уверявах, че ще устроим още едно голямо парти в деня на Свети Патрик, само след няколко седмици.
Накрая нощта стана тиха и пуста, като всяка друга нощ в Гардън Дистрикт. Парадът сега ми се струваше още по-нереален със своята красота и пищност. Като нещо невероятно помпозно, което няма как да се е случило в сериозния свят на възрастните.
Да, като отидох да го видя, аз наистина бях победил старото чудовище. Бях накарал барабаните да замлъкнат завинаги, или поне така се надявах.
Но не вярвам, че всичко е било предначертано и планирано. Не вярвам.
Може би Аарън, с неговата пасивност и догматична непредубеденост, може да се забавлява с идеята, че всичко е било планирано — че дори смъртта на баща ми е била част от плана, а аз съм бил орисан да стана жребец за разплод за Роуан и баща на Лашър. Но аз не мога да приема това.
И не само, че не го вярвам. Просто не мога да го повярвам.
Не мога да го повярвам, защото разумът ми казва, че подобна система, в която някой диктува всеки наш ход — бил той бог или дявол, или пък нашето собствено подсъзнание, или нашите собствени тиранични гени — е просто невъзможна.