Самият живот трябва да е базиран на възможността за избор и случайността. И макар че не можем да докажем това, ние трябва да вярваме в него. Трябва да вярваме, че можем да променяме, че можем да контролираме и управляваме съдбата си.
Всичко можеше да бъде съвсем различно. Роуан можеше да откаже да помогне на онова същество. Можеше да го убие. Вероятно дори вече го е убила. Но действията й може да се обяснят и с трагичната възможност, че щом това същество се е въплътило, тя вече не е способна да го унищожи.
Отказвам да я съдя. Гневът, който чувствах към нея, вече си отиде.
Направих своя свободен избор — да остана тук, да я чакам и да вярвам в нея.
А вярата ми в нея е голяма. Без значение колко огромна и заплетена изглежда тази мрежа от събития, без значение колко прилича на формите, в които са наредени плочите и изградени балюстрадите, на повтарящия се мотив на желязната ограда, аз ще поддържам тази вяра.
Вярвам в Свободната Воля, във Всемогъщата Сила, чрез която управляваме самите себе си като синове и дъщери на справедлив и мъдър бог, дори и да не съществува някакво Висше същество. Чрез свободната воля ние можем да избираме да вършим добро на тази земя, без значение, че всички ще умрем, без да знаем къде ще идем след това и дали там ни чака някакво възмездие или сетна истина.
Вярвам, че сме способни да познаем доброто, че прошката винаги ще е по-значима от отмъщението, че в природата, в цялото нейно съвършенство, ние представляваме най-добрите и най-развити същества, защото можем да видим красотата й, да й се възхитим, да се учим от нея, да страдаме за нея, да се опитваме да я опазим и защитим.
Вярвам, че сме единствената истинска морална сила във физическия свят, че сме създателите на етиката и морала, че трябва да бъдем така добри, както боговете, които сме създали, за да ни водят.
Вярвам, че ако положим усилия, ще успеем да създадем рая на земята. Че го създаваме всеки път, когато обичаме, всеки път, когато прегръщаме, всеки път, когато искаме да съградим, вместо да разрушим, и всеки път, когато избираме живота пред смъртта и естественото пред неестественото, доколкото успяваме да ги различим.
В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите — в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често взимаме правилното решение.
Наша е силата и славата, защото сме способни да родим идеи, безкрайно по-силни и по-издръжливи от нас самите.
Това е моето кредо. Затова вярвам в своята интерпретация на историята на вещиците Мейфеър.
Вероятно няма да успея да я защитя пред философите от Таламаска. Може би дори няма да бъде включена в досието. Но това е моята вяра, защото само тя има значение и ме поддържа. И ако трябва да умра още в този миг, няма да се страхувам. Защото не мога да повярвам, че там отвъд ни чака само ужас и хаос.
Ако ли пък ни чака откровение, то трябва да е също толкова добро, както и идеалите ни, както личната ни философия. Защото природата обгръща и видимо, и невидимо и няма как да не достигне и за нас. Онова, което кара цветята да се отварят и снегът да вали, трябва да съдържа мъдрост и някаква същностна тайна, сложна и красива като цъфтящата камелия или като облаците, скупчени над главите ни — бели и чисти в чернотата.
Ако не е така, значи сме в капана на някаква потресаваща ирония. И тогава онези изчадия от ада може наистина да танцуват в салона. Наистина може да съществува дявол, а хората, които изгарят други хора, ще са добри.
Но този свят е твърде красив, за да е така.
Или поне на мен ми изглежда такъв сега, когато седя на страничната веранда, в люлеещия се стол, след като глъчката на Марди Грас отдавна е отшумяла, а аз пиша на светлината на далечната лампа в салона зад гърба ми.
Само потенциалът ни за добро е толкова прекрасен като копринения южен ветрец, като аромата на дъжда, който заваля току-що и барабани по потрепващите листа съвсем нежно — сякаш е само призрак на дъжд, проблясващ в сребристо в тъканта на всепоглъщащия мрак.
Върни се, Роуан. Чакам те.“