— Вкусни ли са?
— Превъзходни. Ако се сварят в морска вода, стават крехки и солени.
— Какво друго правехте, бабо?
— Гребяхме навътре и махахме за поздрав на лодките за лов на скариди, които се прибираха към брега. Те спираха и ни даваха по шепа скариди. Току-що сварените скариди бяха още топли и ние сядахме в лодката, обелвахме ги и ги изяждахме. Най-вкусната част от тях е главата.
— Главата ли? — възкликнах аз.
— Всмукваш главата между зъбите си и изсмукваш вътрешността. Невероятно вкусно е. Двамата с теб ще правим всичко това през лятото, скъпи — обеща баба.
— Нямам търпение, бабо. Нямам търпение да тръгнем.
До лятната ваканция оставаха само три седмици, когато се случи нещо ужасно. Баба се разболя от пневмония. Стана й много лошо и в къщата дойде медицинска сестра, която да се грижи за нея. Лекарят ми обясни, че днес пневмонията вече не е опасно заболяване, защото имаме пеницилин, но когато човек е над осемдесетгодишен като баба ми, болестта е много тежка. Той каза, че в нейното състояние дори не смее да я закара в болница, затова баба остана в стаята си, а аз висях пред вратата, докато вкарваха вътре кислородни бутилки и други страховити неща.
— Може ли да вляза да я видя? — попитах аз.
— Не, миличък — отвърна сестрата. — Моментът не е подходящ.
Дебелата и весела жена на име госпожа Спринг, която по-рано всеки ден идваше да чисти къщата, също оставаше да преспива у дома. Госпожа Спринг се грижеше за мен и ми готвеше. Много я харесвах, но тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на баба по разказване на приказки.
Една вечер, около десет дни по-късно, лекарят слезе на долния етаж и ми каза:
— Можеш да видиш баба си, но само за малко. Тя пита за теб.
Втурнах се нагоре по стълбите, влетях в спалнята на баба и се хвърлих в обятията й.
— Ето те и теб. Бъди по-внимателен с нея — предупреди ме сестрата.
— Ще се оправиш ли, бабо?
— Най-страшното мина — рече тя. — Скоро пак ще съм на крака.
— Наистина ли? — обърнах се аз към сестрата.
— О, да — усмихна се тя. — Баба ти ни каза, че трябва да се оправи, за да се грижи за теб.
Отново прегърнах баба.
— Не ми позволяват да пуша — каза тя. — Но само почакай да си тръгнат.
— Тя е жилава старица — рече сестрата. — До една седмица ще я вдигнем на крака.
Сестрата се оказа права. След седмица баба ми вече потропваше из къщата, подпряна на позлатения си бастун, и пречеше на госпожа Спринг да готви.
— Благодаря ви за помощта, госпожо Спринг — казваше тя, — но вече можете да се приберете у дома.
— О, не, не мога — отвръщаше госпожа Спринг. — Лекарят ме предупреди, че през следващите няколко дни не бива да се натоварвате.
Лекарят беше казал и нещо друго. Той хвърли бомбата, като заяви, че в никакъв случай не бива да рискуваме с пътуване до Норвегия това лято.
— Глупости! — извика баба. — Обещах му, че ще отидем!
— Твърде далеч е — възрази лекарят. — Прекалено опасно е. Но ще ви кажа какво можете да направите. Можете да заведете внука си в някой хубав хотел на южния бряг на Англия. Морският въздух ще ви се отрази добре.
— О, не! — възкликнах аз.
— Искаш ли баба ти да умре? — попита докторът.
— Не!
— Тогава тя не бива това лято да се отправя на дълги пътувания. Още не е достатъчно укрепнала. А и я накарай да спре с тези отвратителни черни пури.
Накрая лекарят успя да убеди баба за ваканцията, но не и за пурите. Запазихме си стаи в хотел „Блясък“ в известното крайморско градче Борнмът. Баба ми каза, че в Борнмът е пълно със стари хора като нея. Хиляди старци отивали да живеят там, след като се пенсионирали, защото въздухът бил толкова ободряващ и здравословен, че според тях удължавал живота им с няколко години.
— Вярно ли е това? — попитах аз.
— Не, разбира се — отвърна баба. — Това са пълни глупости. Но мисля, че този път трябва да послушаме лекаря.
Скоро след това с баба хванахме влака за Борнмът и се настанихме в хотел „Блясък“. Той представляваше огромна бяла сграда на брега и ми изглеждаше доста скучно място за лятната ваканция. Разполагах с отделна спалня, но една врата я свързваше със стаята на баба ми и двамата можехме да ходим един при друг, без да излизаме в коридора.
Преди да тръгнем за Борнмът, баба ми подари за утеха две бели мишки в малка клетка и аз, разбира се, ги взех със себе си. Тези мишки бяха страшно забавни. Кръстих ги Уилям и Мери и в хотела се заех да ги уча на номера. Първо ги научих да пропълзяват в ръкава на сакото ми и да излизат от яката ми. След това ги научих да се катерят по врата върху главата ми. Постигнах го, като поръсвах в косата си трохи от кекс.