Първата сутрин след пристигането ни, камериерката оправяше леглото ми, когато една от мишките подаде глава изпод чаршафите. Камериерката нададе писък и в стаята дотичаха десетина души, за да видят кого колят. Съобщиха за случилото се на управителя. Последва неприятна разправия в кабинета му, където бяхме той, аз и баба.
Управителят, който се казваше господин Стрингър, беше наежен мъж с черен фрак.
— Не мога да допусна мишки в хотела си, госпожо — обърна се той към баба ми.
— Как смеете да казвате това, след като скапаният ви хотел и бездруго е пълен с плъхове! — извика баба.
— Плъхове ли? — кресна господин Стрингър с мораво лице. — В този хотел няма плъхове.
— Видях един тази сутрин — настоя баба. — Тичаше по коридора към кухнята!
— Това не е вярно! — извика господин Стрингър.
— Най-добре е веднага да повикате някой да излови плъховете, преди да съм се обадила на Службата по хигиена. Сигурно по пода в кухнята пъплят мишки, гризат храната по рафтовете и скачат в супата!
— Не е вярно! — кресна господин Стрингър.
— Нищо чудно, че на закуска препечената ми филийка бе оръфана по краищата — продължи неумолимо баба. — Нищо чудно, че имаше отвратителен вкус. Ако не внимавате, хората от хигиенната инспекция ще наредят целият хотел да бъде затворен, преди всички да се разболеят от тиф.
— Не говорите сериозно, госпожо — каза господин Стрингър.
— По-сериозна не съм била през целия си живот — отвърна баба. — Ще позволите ли на внука ми да държи белите мишки в стаята си?
Управителят разбра, че е победен.
— Може ли да ви предложа един компромис, госпожо? — попита той. — Ще му разреша да ги държи в стаята си, стига да не ги пуска от клетката. Какво ще кажете?
— Това ни устройва напълно — рече баба, стана от стола и излезе тържествуващо от стаята, а аз я следвах по петите.
Няма как да дресираш мишки в клетка. Въпреки това не се осмелявах да ги пусна навън, защото камериерката непрекъснато ме шпионираше. Тя имаше ключ за стаята ми и нахълтваше по всяко време в опит да ме хване как съм извадил животинките от клетката. Камериерката заяви, че ако някоя мишка наруши правилата, портиерът ще я удави в кофа с вода.
Реших да потърся по-безопасно място, на което да продължа с дресировките. В огромния хотел все трябваше да има някоя празна стая. Сложих по една мишка в двата джоба на панталона си и слязох на приземния етаж, за да си потърся тайно местенце.
Приземният етаж на хотела бе лабиринт от общи помещения, всички с имена, изписани със златни букви на вратите. Минах през „Салон“, „Пушалня“, „Стая за игра на карти“, „Читалня“ и „Приемна“. Нито една от тях не беше празна. Тръгнах по голям дълъг коридор и в края му стигнах до „Бална зала“. Към нея водеше двукрила врата, а пред вратата имаше голям афиш, поставен на стойка. Там пишеше:
СРЕЩА НА КДБЖД
Ограничен достъп
Тази зала е резервирана за годишната среща
на
Кралското дружество за борба с жестокостта към децата
Двукрилата врата, водеща към залата, беше отворена. Надникнах вътре. Залата бе огромна. Имаше многобройни редове от столове, обърнати към подиум. Столовете бяха боядисани в златисто, а върху седалките бяха поставени малки червени възглавнички. Но наоколо нямаше жива душа.
Промъкнах се предпазливо в залата. Какво прекрасно тайно и тихо място. Срещата на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата сигурно се бе провела по-рано през деня и всички вече си бяха отишли. Дори да не беше така, дори внезапно да дойдеха, тези прекрасни мили хора щяха да погледнат благосклонно на млад дресьор на мишки, зает с усърдна работа.
В дъното на залата се намираше голям сгъваем параван с изрисувани китайски дракони. Реших за всеки случай да проведа тренировката зад него. Ни най-малко не се страхувах от хората от Дружеството за борба с жестокостта към децата, но бе напълно възможно господин Стрингър, управителят, да надникне в залата. Ако това се случеше и той видеше мишките, горките те за нула време щяха да се озоват в кофата с вода на портиера.